Нико се обърква за момент. Не знае откъде да започне.
Така или иначе, Ричард не му дава тази възможност. Той се обръща към Мей:
— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, Мей, но похитителите отново ни предадоха. Надявах се да си върнем Кора още тази вечер, само че те не се появиха. Занесох им допълнителната сума, както се бяхме уговорили, но не дойдоха.
Той се обръща към Нико:
— Естествено, аз все пак не им оставих парите, както направи ти.
Нико е обзет от гняв — Ричард не може да устои на изкушението да му се подиграе, дори в този момент.
— Помолих те да не ѝ казваш, точно за да избегнем тази тревога — добавя Ричард и отново се обръща към Мей със съчувствен поглед. — Направих всичко, за да ви я върна, Мей. Толкова съжалявам. Но ти обещавам, че няма да се откажа.
Нико наблюдава тази размяна на реплики и забелязва как студенината, която излъчва Ричард към него, се сменя с топлина, когато говори с дъщеря си. Вижда как Мей започва да се колебае, а по лицето ѝ се изписва съмнение.
Ричард продължава:
— Съжалявам, че двамата с майка ти не ти казахме по-рано, Мей, но се страхувахме, че може да се случи нещо подобно. Не искахме отново да се надяваш напразно. Похитителите се свързаха с нас и настояха да получат още пари. Ние сме готови на всичко, за да си върнем Кора, както знаеш. Но те не се появиха.
Той поклаща глава в знак на безсилие и объркване.
— Точно така — потвърждава майката на Мей, като сяда от другата страна на дивана до дъщеря си. — Това просто ни съсипва.
Тя протяга ръце и Мей потъва в прегръдките ѝ, където започва да ридае неконтролируемо.
„Не може да бъде“, мисли си Нико.
— Опасявам се, че единственото, което ни остава, е да отидем в полицията — казва Ричард. — И да им кажем всичко, което знаем.
Той се обръща и студено поглежда към зет си.
Нико отвръща на погледа му.
— Кажи им, Мей — настоява той. — Кажи им какво знаеш.
Но тя го поглежда неразбиращо от прегръдките на майка си, все едно вече е забравила какво знае.
Нико отчаяно продължава:
— Онзи човек, който беше убит, Дерек Хониг. Полицията знае, че той е откарал Кора от нашата къща във вилата си в планините Катскилс. Но аз не се съмнявам, че ти вече си наясно с това.
Ричард свива рамене:
— От полицията не ми казват нищо.
— Мей го разпозна — продължава с равен глас Нико.
Дали Ричард не пребледнява поне малко? Нико не е сигурен.
— Е, и?
— Разпозна го като твой приятел. Как е станало така, че нашето бебе е при твой приятел, Ричард?
— Той не ми е приятел. Никога не съм чувал за него — отговаря спокойно Ричард. — Мей сигурно греши.
— Не мисля — казва Нико.
Мей продължава да мълчи. Нико я поглежда отчаяно, но тя не гледа към него. Нима го предава точно сега? Нима застава на страната на баща си и го оставя сам? Защото вярва повече на баща си, отколкото на него? Или защото е готова да го пожертва, за да си върне детето? Той усеща как губи сигурна почва под краката си.
— Мей — обръща се към нея Ричард. — Смяташ ли, че онзи убит човек, при когото се предполага, че е била Кора, наистина е бил мой приятел?
Тя поглежда баща си и леко поклаща глава.
— И аз така си мислех — отвръща Ричард, като хвърля един поглед към Нико. — Нека да видим какво знаем.
Той поглежда дъщеря си и добавя:
— Съжалявам, Мей, но няма да ти е лесно да чуеш това, което трябва да се каже.
Ричард се обляга назад и дълбоко си поема дъх, преди да започне, все едно иска да покаже, че и на него не му е лесно.
— Похитителите се свързаха с нас. Стигнали са до нашите имена, защото репортерите от вестниците се бяха досетили, че именно ние сме платили първоначалния откуп от пет милиона. Похитителите ни изпратиха пакет по пощата. В него имаше мобилен телефон и бележка. В бележката пишеше, че телефонът е същият, използван от първия похитител, така че да бъде в контакт с бащата на бебето, който му е бил съучастник. Аз се опитах да се свържа с единствения записан в него номер. Никой не вдигаше. Но продължих да го нося със себе си и в крайна сметка телефонът звънна. Обаждаше се Нико.
— Аз знам всичко това — казва глухо Мей. — Знам, че през онази нощ Нико е взел Кора и я е предал на Дерек в гаража ни.
— Така ли? — изненадва се баща ѝ. — Откъде знаеш? Той ли ти каза?
Нико се вцепенява от страх, че тя ще спомене за видеозаписа.
— Да — отговаря Мей, като поглежда за кратко към мъжа си.
— Браво на теб, Нико — казва Ричард. — Това е мъжка постъпка.