— Може и да имаш право. Това би обяснило защо тя обича да командва, а ти — не. — После се засмя. — Но все пак всичко това може да са пълни глупости.
Вдясно от Лилит забелязах някакво движение с ъгълчето на окото си. Хвърлих поглед зад нея и… кълна се, че видях движеща се сянка сред дърветата. Беше толкова тъмно, че не можех точно да я различа.
— Адам, зад теб — изпъшках. — В дърветата! Сигурна съм, че има някого.
Адам даже не си направи труда да се обърне.
— Да, да, няма да се хванем повече. Поне измисли нещо ново.
— Ама аз…
— Тъъъпооо — рече Лилит.
— Лилит, ти поне познаваш кога казвам истината — знаеш, че е така.
Лилит се вгледа съсредоточено в очите ми за няколко секунди.
— Добре, мисля, че не лъжеш. Но Адам твърди, че там няма никого, и според мен той също казва истината. А и нали знаеш как човек започва да си въобразява разни неща, когато е уморен. Мисля, че просто си уморена. Късно е и…
Чашата преля. Исках да се махна от това гробище възможно най-бързо.
— Добре де. — Забутах Лилит към пролуката в храстите. — Добре, може и така да е. Да речем, че не мога да измисля свястна страшна история тази вечер, не мога и астрологията да обясня, но има и още нещо, което не мога да обясня. Истинска мистерия! — Сниших гласа си до загадъчен шепот. — И тя се намира вкъщи под леглото ми точно в тази минута!
— Какво е? Стар чорап и миризлива маратонка? — предположи Адам. — Това не е никаква мистерия.
— Не точно. Аз… — Поколебах се за момент, чудейки се как щях да обясня тенекиената кутия с тайните ми неща вътре и мястото, където я бях крила години наред. После осъзнах, че няма значение дали ще научат за скривалището ми, защото се местехме и то вече беше непотребно. А ако се качах в стаята си достатъчно бързо, можех да извадя и да скрия тайните листове под дюшека и да им покажа само мистериозните пакети.
— И какво има под леглото ти тогава? — попита Лилит. — Труп?
— Разбира се, че не. Никога не съм ви казвала, но имаше едно местенце в градината, където си криех разни неща. В една стара тенекиена кутия…
Лилит изглеждаше изненадана.
— Имала си скривалище и не си ми казала?
— Нали не мислиш, че знаеш всичко за живота ми?
Тя се намуси.
— Явно не. И какво си държеше там?
— О, нищо важно. Разни неща от детските си години, като стари камъчета или миди, които събирахме по време на ваканциите си, такива неща.
— Но защо не ми каза? — недоумяваше сестра ми.
— Не знам. Просто исках… не знам точно. Както и да е, не бях слагала вътре нищо от много отдавна — излъгах. — Но отидох да я изровя, защото кутията е хубава. Получих я веднъж за Коледа с шоколадови бонбони вътре. И ти получи същата, Лилит, само че зелена, а моята беше червена. Мисля, че ти си изхвърли твоята.
Адам взе да губи търпение.
— Е, и какво? Изровила си я и си намерила вътре мухлясали бонбони и умрял плъх?
— Не. Изрових я и вътре имаше два пакета.
— Които ти си оставила там? — подсказа Лилит.
— Не. Които не съм оставяла вътре.
Това привлече вниманието им.
— Не е възможно. Измисляш си — каза Адам.
— Не, истината ви казвам.
— И какво имаше в пакетите? — попита той.
— Още не знам.
— Защо не ги отвори?
— Ами, ъъъ… — Поколебах се отново, понеже не ми се щеше да им разкривам цялата истина, а част от мен вече съжаляваше, задето изобщо си бях отворила устата, но отчаяно исках да ги разкарам от гробището. — Мама точно тогава влезе в стаята и не исках да ги види.
— Най-вероятно тя ги е сложила — предположи Адам, а Лилит кимна в съгласие.
— Не, не мисля, че е тя. Тя не знаеше за скривалището. А и пакетите бяха опаковани в тъмночервена хартия. Опаковани много хубаво при това, а знаем, че мама хич не я бива в опаковките. Тя просто натъпква всичко в пакетите и слага малко тиксо отгоре.
Лилит кимна.
— Вярно е. А как изглеждаха?
— Като опаковани в някой магазин. Много хубаво… но по-интересното е, че върху единия имаше етикет, на който пишеше: „За Момичето на зодиака“.
Адам избухна в смях и запляска бавно с ръце.
— О, добър опит, Ева. Не беше много страшно, но си го биваше.
— Не ви лъжа.
— Добре — продължи брат ми. — Кога за последно си слагала нещо в безценната си кутийка, момиченце на зодиака?
— Беше отдавна — излъгах. Всъщност беше преди около две седмици, но нямах намерение да им казвам, освен ако не намереха листовете ми.