— Е, идете да го поканите вътре — нареди Нона. — Наела съм го за един месец. Ще направи каквото поискате, а аз ще уредя сметките. Нека най-после момичетата да получат стаите на мечтите си, като се има предвид в какво мрачно подобие на стая живееха преди.
Двете с Лилит се втурнахме към входната врата. В мига, в който я отворихме, просветна една светкавица, която освети верандата и него — Преобразителя. Висок, тъмен, облечен в черно наметало, изглеждащ досущ като готик принц. В същия момент изтрещя гръмотевица.
— Еха! Впечатляващо — възкликна Лилит.
Преобразителя направи нисък поклон.
— Пи Джей Власаова на ваши услуги — съобщи той.
След секунди от сенките изникнаха още две тъмни фигури и застанаха зад Пи Джей. Неговите странни на вид асистенти — блондинката с големи черни очила и здравенякът с бръснатата глава — изглеждаха повече като телохранители, отколкото като интериорни дизайнери.
— Мои асистенти — Наталка и Олександър — представи ги Пи Джей.
Двамата се поклониха по съвършено същия начин, по който го бе направил Пи Джей преди малко. Не можех да си поема дъх. Непознатият имаше същия глас и същото име като на мъжа, с когото разговарях по телефона по-рано. А и приличаше на човека, когото бях видяла да ни наблюдава предишната нощ на гробището. Сигурна бях. Сърцето ми се сви от страх, щом той погледна към мен и се усмихна.
Седма глава
Покровителят
— Той е Пи Джей — прошепнах на Лилит, щом Преобразителя влезе в кухнята да се представи на мама и татко, а Наталка и Олександър се заловиха за работа в хола с бележници и рулетки в ръце.
Погледът на Лилит блуждаеше замечтано.
— Не мога да повярвам, че е дошъл у нас. Нямам търпение да разкажа на всички в училище. А ти?
— Ъъъргх… — беше всичко, което успях да изрека. Бях вцепенена. Дори ужасена. — Но… той е мъжът, когото видях на гробището. Кълна се. И тъкмо той е оставил телефона. Пи Джей. Това беше името от картичката, помниш ли?
— Върховно! — възкликна Лилит. — Значи трябва да го попитам дали може и на мен да подари такъв.
— Недей. Ще ти дам моя — наистина, моля те.
— Защо? Не го ли искаш?
— Аз… аз… — Още не ми се щеше да си признавам колко съм уплашена, но изведнъж ме осени гениална идея — начин хем да се измъкна, хем всички да са доволни. Избутах я в антрето. — Слушай, какво ще кажеш да се разменим? Ще се престориш на мен и ще си Момичето на зодиака. Аз не искам. И без това ти повече си падаш по Преобразителя.
Видях, че идеята й хареса. Бяхме се разменяли милиони пъти, когато ни изнасяше, тъй като повечето хора не ни различаваха. Още като малки разбрахме, че това е едно от преимуществата на близнаците.
— Сигурна ли си?
Кимнах.
— Напълно. По-късно може да се разменим за нещо друго, което ти не искаш. Съгласна?
Лилит изглеждаше доволна.
— Да. Супер.
Върнахме се в кухнята, където Нона бе запознала Пи Джей с мама, татко и Адам, и забелязах, че въпреки първоначалната им съпротива, сега май непознатият ги бе спечелил на своя страна. Пи Джей беше умен и явно ги омайваше с приказките си за обзавеждането през различните епохи и за значението на стиловете за всяка цивилизация. Говореше напълно на техния език, а те го зяпаха, сякаш им бе направил магия.
След половин час дори баща ми започна да говори за мека мебел. Не повярвах на ушите си! Татко по принцип не се вълнуваше от дивани и възглавнички. И двамата с мама и брат ми ходеха след Пи Джей и асистентите му като тайфа запалянковци и слушаха лирическите му отклонения за бои с имена като „вулканично червено“ и „урбанистично синьо“. А татко и Адам нито веднъж не се изсмяха пренебрежително. От време на време Пи Джей ми мяташе по някой поглед, но аз бързо извръщах глава встрани. Мен нямаше да успее да хипнотизира. Един от нас трябваше да остане нормален, в случай че превърнеше цялото ми семейство в зомбита и после се върнеше, за да изпие кръвта ни.
Когато се качихме горе, Наталка и Олександър продължиха с измерванията си, а Пи Джей, Лилит и аз отидохме в стаята на Лилит, където тя му разказа за всичките си планове да превърне своята и моята стая в проява на готик фантазията си. Забелязах, че Пи Джей на няколко пъти поглежда към мен, но аз се обръщах към прозореца. Не го гледай в очите — повтарях си по време на огледа на останалите стаи на горния етаж. — Не го гледай в очите.