— Как се чувстваш, когато, да речем, си гризеш ноктите? — попита Селена.
— Понякога ми е нервно — признах.
— Разкажи ми какво изпитваш в тези моменти — насърчи ме тя. — Опитай се да си припомниш последния път, когато си се почувствала така. Може да затвориш очи, ако ще ти бъде по-лесно.
Затворих очи и се помъчих да си спомня как се бях чувствала миналата нощ, преди да се обадя на Неса и най-накрая да заспя.
— Добре. Понякога сякаш вътре в мен се спотайва нещо, нещо ужасяващо, като отровна змия, стегната и увита в стомаха ми, и тогава се чувствам най-зле. Всяка частица от мен сякаш се напряга до краен предел и напълно блокирам, без да мога да изляза от положението. И това състояние ме кара да си представям разни неща, които ме изпълват със страх.
Отворих очи и Селена кимна.
— Страх. Може да те парализира.
— Но понякога страхът е хубаво нещо. Например ако попаднеш в ситуация, когато сетивата ти те предупреждават, че не си в безопасност — да кажем, когато си вървиш по улицата и усетиш, че нещо или някой не е наред. В такива моменти страхът може да ти е приятел, понеже може да те предупреди за нещо.
— По-често обаче — изтъкна Селена — онова, от което се страхуваме, е част от въображението ни и може да се трупа и трупа, докато съсипе живота ни.
— Страхът — намеси се Херми — в много случаи означава лъжливи очаквания, които са привидно реални. Както каза Селена, ние се плашим от неща, които си въобразяваме, които дори не са реални. Това не е за пренебрегване обаче, защото ни кара да се чувстваме ужасно. Понеже чувството на страх си е съвсем реално.
— Точно за този вид страх ще си говорим днес — заяви Селена, — защото в такива моменти най-доброто нещо, което може да се направи, е да поговориш с някого. Кажи на майка си или на сестра си или на някоя приятелка.
— Не! Не мога. Не мога. Не мога. Не мога.
— Защо не? — поиска да узнае Херми.
— Мама и татко биха го сметнали за слабост. Те не боравят с чувства, а само с разум и логика. Ще се наложи да обяснявам защо се чувствам така понякога, а аз не мога да започна. Адам и Лилит ще ме вземат за лигла, както и Мери. Няма да ме канят на страшните си сбирки, нито да ме викат да гледам филми на ужасите с тях. Ще остана без приятели и ще изпусна всички купони. — Доплака ми се след това признание и Селена се пресегна и сложи ръката си върху моята.
— Но тези купони не са ти забавни, нали? — попита тя.
— Трябва да се довериш на близките си — намеси се Херми. — Хората са по-склонни да изслушват, отколкото предполагаш. Ти само си въобразяваш каква би била реакцията им, както и всичко останало.
— Защото не ги познавате. — Разбрах, че съм прозвучала сърдито.
Изведнъж Селена се изправи и се протегна.
— Но първо трябва да се освободиш от всичките си проблеми — каза тя. — И точно това ще направим — затова те доведох тук горе, където никой не може да те чуе.
Започна да ме обзема паника. Божичко! — изтръпнах. Нона грешеше. Тези двамата ме бяха довели на място, където никой да не можеше да ме чуе. Усетих познатото чувство на страх да ме завладява, докато въображението ми се развихри и си представих как ме изоставят тук или ме отвличат. Сигурно физиономията ми ме е издала, защото Селена ми помаха да застана до нея.
— Това е — заяви тя. — Това е чувството, нали? Което изпитваш сега, което те яде отвътре и превзема съзнанието ти.
Почувствах се объркана. Какво ставаше?
— Да, уплашена съм. Аз… изведнъж ме обзе съмнение дали мога да ви имам доверие — прошепнах.
Херми ми предложи телефона си.
— Обади се на майка си или на Нона, ако искаш.
— Не, сигурна съм, че няма нужда. Обаче… не знам защо така… — измърморих.
— Просто го кажи — насърчи ме Селена.
— Защо се страхувам — прошепнах едва-едва.
— По-високо. Хайде, стани и го кажи — настоя тя, щом станах да отида при нея.
— СТРАХ ме е — изкрещях.
— ПО-ВИСОКО — подтикна ме Херми, който също се бе изправил до нас. — Всичко е наред. Викай с всички сили. Тук си в безопасност. Единственото страшно нещо наоколо е чувството, което е вътре в теб. Изкарай го, изхвърли го.
— Да, колкото ти глас държи — добави Селена, отметна глава назад и изкрещя към небето: — СТРАХ МЕ Е.
И Херми стори същото:
— СТРАХ МЕ Е. Хайде, Ева, изкарай го навън! Всички онези чувства, които си таила в себе си през всички онези страховити нощи, всичките пъти, когато не си можела да заспиш и си чувствала, че не можеш да споделиш с никого. Изкарай всичко.