След като Неса си тръгна, с Нона се настанихме пред телевизора с купа пуканки, за да изгледаме една романтична комедия. Мама и татко излязоха да приберат Адам от купона. След малко Нона задряма и изобщо не се стресна при иззвъняването на нормалния ми мобилен телефон.
Беше Мери. Стори ми се задъхана.
— Ева, трябва да дойдеш. Л-лилит е в беда.
— Да бе, да — рекох. — Няма да ме заблудиш така лесно.
— Не, Ева, сериозно. Моля те, ела! Страх ме е за нея.
— Хелоуински номер, знам. Виж какво, и двете вече може да се приберете вкъщи. И без това става късно.
— Знам. И наистина искам да се приберем, обаче… моля те, Ева, трябва да ми повярваш! Не е номер. Кълна се.
Наистина звучеше изплашена и започнах да се чудя дали не се е случило нещо.
— Къде си?
— На гробището, а Лилит е в…
— До старата ни къща?
— Да.
Сърцето ми се сви.
— О, стига, Мери. Сега вече съм убедена, че е номер. Лилит беше сърдита, задето не исках да дойда с вас тази вечер на страшната сбирка, и сега иска да ме принудите да дойда, за да ме уплаши. Не, приключих с това.
— Не, не е така, наистина. — Гласът на Мери потрепери. Ако се преструваше, проявяваше майсторски талант. — Моля те, ела бързо! Ужасно ме е страх.
— Мери? Какво е станало? Защо да идвам, ако не е, за да ме уплашат?
— Чувам виковете й, но не знам къде е. Боже, Ева… трябва да тръгвам. Някой идва. Ела бързо, бързо!
Линията заглъхна. Опитах се да й звънна обратно, но веднага се включи гласова поща.
Погледнах към Нона, която все още спеше дълбоко. Зачудих се дали да я събудя, понеже имах усещането, че Мери не се будалка. Лилит беше в беда. Усещах го така, както можеха само близнаци. Винаги предчувствах, когато нещо с нея не беше наред — като онзи път, когато падна и си счупи китката, бяхме на седем години, или когато си удари главата при една автомобилна катастрофа. Какво бях научила от Пи Джей и зодиакалните хора? — запитах се. — Да помоля за помощ и че тъмнината е само липса на светлина.
Отидох да намеря най-големия фенер, с който разполагахме в къщата, после натъпках зодиакалния и нормалния си телефон в джоба си и се обадих на мобилния на мама от домашния апарат. След секунда го чух да звъни от кухненската маса, където го бе забравила. До него стоеше телефонът на татко. Типично за тях — изпъшках. Никога не носеха телефоните си със себе си.
Върнах се в хола, внимателно събудих Нона и й разказах за обаждането на Мери. Тя веднага скочи.
— Ще се обадя да докарат колата.
— Добре, но аз отивам да намеря Лилит — заявих.
— Не — възрази Нона. — Не, не бива. Ще отидем заедно. Да изчакаме колата.
Кимнах, но щом Нона се качи до тоалетната, докато я чаках пред стълбите, кълна се, че чух Лилит да ме вика. Гласът й бе едва доловим, като струйка дим в дъното на съзнанието ми, но ето че пак се появи и… сигурна съм се, че я чух да казва… О, не! Тя беше в криптата! Не. Неее! Не е възможно. Не би постъпила толкова глупаво, нали? — запитах се.
Не можех да чакам колата. Надрасках бележка на Нона: „Отивам на «Грийб Стрийт», гробището, вероятно в криптата, ще се видим възможно най-скоро“ — и я оставих на масата в антрето, където щеше да я види на слизане. Отворих вратата и се измъкнах навън в нощта. Беше тъмно и ветровито като пред буря. Вятърът фучеше между дърветата, карайки ги да се люлеят и огъват. Горе в небето пълната луна изглеждаше като грамадна бяла сянка, надвиснала над улиците и къщите. Лилит Палумбо, ще те убия заради това — заканих се наум, като пристегнах палтото си. — Освен ако вече не си мъртва! — обади се един глас от дълбините на съзнанието ми, който ме накара да изтръпна.
Навън по тротоарите все още се виждаха хора — скитащи групички, които се връщаха от обиколката си, или по-големи тийнейджъри, които се прибираха след празничните си купони. Или поне се надявах да са такива — някаква тайфа вещици с бели лица се изхилиха насреща ми. Група зомбита минаха покрай мен и ме погледнаха злобно. Насреща ми изскочи вампир, чиято пелерина се развяваше от вятъра. Поне той не успя да ме уплаши — беше висок едва метър и нещо и около шестгодишен!
— Изгаси фенера — провикна се някой от долния край на улицата. — Нощта на Хелоуин е.
— Е, и? — викнах аз по посока на гласа. — Кой е казал, че трябва да вървим на тъмно?