— Светлината е за живите, мракът е за мъъъртвитеее — обади се друг призрачен глас зад мен. Извърнах лъча на фенера и разпознах едно четиринайсетгодишно момче от нашата улица.
— Смотанячка — рече той. — Изгаси скапания фенер.
Не му обърнах внимание и се затичах по тротоарите, докато стигнах до улицата, където беше старата ни къща. Табелата „Продадена“ все още стоеше отпред и нито един прозорец не светеше, затова — с надеждата новите собственици да не се бяха нанесли още — минах по пряката пътека край къщата и през градината към пролуката в живия плет.
И ето че се озовах точно на мястото, където се бях заклела никога повече да не стъпвам. Гробището. Бях толкова ядосана на Лилит, докато тичах натам, че не ми бе останало време да изпитам страх, но щом попаднах на познатата територия, всичките ми стари чувства изплуваха на повърхността. Огледах се наоколо с фенера, осветявайки гробове и шубраци. Нещо се раздвижи зад мен, счупи се клонка, чуха се стъпки и иззад един храст се показа нечий силует. Сърцето ми подскочи и аз се завъртях с фенера.
— Аз съм — каза Мери.
— Уф! Замалко да получа инфаркт — възкликнах задъхано и я прегърнах. — Къде е Лилит? Намери ли я?
Мери посочи по посока на криптата.
— Мисля, че… че е вътре.
— Божичко, не! Чух я. В криптата! Да не се е побъркала? Никой не влиза там. Какво е станало? Как се е озовала вътре?
— И не е сама — продължи Мери, като задърпа ръката ми и забързахме покрай надгробните плочи към криптата.
— Какво? С кого е?
— С група деца.
— Неее. О, не. Колко са?
— Пет.
— Пет? Значи с Лилит стават…
— Шест — довърши Мери вместо мен и разбрах, че и тя си мисли за същата история. Шест беше броят на децата, които бяха влезли там в нощта на изчезването си преди толкова много години. Шест бяха и гробовете край криптата. Шест деца, чиито останки никога не са били открити.
— Но… как стана така?
— Правихме обичайната обиколка по къщите, когато едно хлапе каза, че това е прекалено скучно и че иска да види нещо наистина страшно и…
— И Лилит е предложила да му покаже това място?
— Точно. Откъснахме се от учителите и училищната група и избягахме тук. В началото всичко беше забавно и смешно, докато същото това момче не попита за криптата и започна да обвинява Лилит, че е страхливка.
Представих си ясно картинката.
— И, разбира се, тя е трябвало да му покаже, че не е такава.
— Точно така — потвърди Мери. — Дори не предполагахме, че е отворена, но вратата беше открехната и Лилит ги поведе вътре. Не знам какво стана. Вратата се затвори след тях точно когато стигнах там. Заключени са вътре и не мога да ги измъкна. Опитах се, но… божичко, Ева, какво ще правим сега? Изпаднали са в истерия. Дори Лилит не е на себе си. Излязох на улицата да потърся помощ от някой възрастен. Всички хлапета, които спирах, мислеха като теб — че е номер. Нали се сещаш… това, че са заключени в криптата на Хелоуин.
Щом се приближихме, сред свистенето на вятъра чух друг звук — ридания на плачещи деца.
— Лилит, Лилит! — извиках аз.
— Ева. ЕВА! — чух как се провикна Лилит.
След секунди бяхме до криптата и шестметровата метална врата се изпречи пред мен, кованото желязо проблесна на светлината на фенера. Забутах я с всички сили, но Мери имаше право — беше яко залостена.
— Лилит, Лилит, тук съм — обадих се.
Щом чуха гласа ми, децата вътре заридаха по-високо.
— Кой говоли? — изплака глас на малко дете. — Да не е плизлак?
— Това е сестра ми — съобщи Лилит. — Дошла е да ни спаси. Ева, измъкни ни навън. Не ми харесва тук.
С Мери отново се опитахме да бутаме вратата, но без резултат. Беше като бетонирана.
— Лилит, трябва да доведем гробищния служител — извиках.
— Но той ще ни убие — рече тя, а децата заплакаха още по-силно. — За бога, я МЛЪКНЕТЕ! Нямах предвид, че наистина ще ни убие, а че ще се разсърди. — Думите й обаче явно не ги утешиха, защото риданията им се усилиха.
Опитах се да се успокоя.
— Там тъмно ли е?
— Да — обади се едно от децата.
Насочих фенера към процепа под вратата.
— Виждам светлина — рече Лилит. — Фенер ли си донесла?
— Да, и… — Забелязах една дупка в долната част на вратата, където металът беше ръждясал. Беше достатъчно голяма да промуша фенера през нея. Поех си дълбоко въздух. Това означаваше, че двете с Мери щяхме да останем на тъмно, но знаех как се чувстват онези деца вътре и не исках да ги карам да се чувстват така по-дълго от необходимото.