Но сега… след като се беше променила… По дяволите! Каква малка избухливка беше станала! Безсрамната й, нахална малка уста сякаш просеше да й даде това, което заслужаваше… Миси! Харесваше това име.
— Добре, госпожице Миси — каза гласно той, като наклони шапката си. — Твоята съблазън ще бъде удоволствие за мен.
Глава 8
— Ох, какъв звяр! — извика Миси.
Седна в леглото. В треперещите си пръсти стискаше отворена черна книга — дневника на далечната си братовчедка Мелиса Монтгомъри — хубавата жена, чиято фотография лежеше върху тоалетката й вкъщи. Къде ли беше нейният дом? Беше прочела горещите оплаквания на бедната девойка от мъченията, на които я бе подлагал този грубиян Фейбиан Фонтено. Годината беше 1852…
Само че историята се случваше сега. Историята се случваше с нея.
Остави дневника настрана. Скочи на крака и закрачи из стаята. Прекалено много й дойде. Вече не можеше да проумее нищо.
Освен ако някой садист си беше направил най-непочтената шега в историята на човечеството. По някакъв начин тя беше пренесена в 1852 година, в живота на нейната братовчедка Мелиса — далечната роднина, с която толкова си приличаха. От дневника беше разбрала, че и двете сватби бяха насрочени за двадесет и девети февруари. Както й бяха обяснили останалите обитатели на къщата, Мелиса също беше паднала надолу по стълбите в деня на сватбата и беше си ударила главата. Това означаваше, че и двете са паднали в един и същи момент. Само че тези моменти бяха разделени във времето от сто и четиридесет години.
След това Мелиса беше изчезнала. Миси, от своя страна, някак беше „прехвръкнала назад“. Сега всички предполагаха, че тя беше Мелиса. Как, по дяволите…? Дали беше умряла и се беше преродила в миналото?
„Високосна година!“ — сети се внезапно тя. Очите и се разшириха от невероятното прозрение. И 1992, и 1852 бяха високосни години. Имаше някаква чудновата логика в цялата невероятна бъркотия.
Ако наистина беше „прехвръкнала“ тук, в миналото, къде, за бога, беше братовчедката Мелиса?
Отговорът беше толкова очевиден, че Миси започна да трепери.
— Боже господи! — извика Мелиса.
Седеше в стаята си на леглото. До нея върху завивката лежеше избелялата фотография, която беше открила върху тоалетката. Тази снимка беше направена днес. Само че това днес като че ли е било преди сто и четиридесет години.
В ръцете си държеше малък, твърде особен портрет. Беше го открила в чекмеджето на нощното шкафче. Парченцето твърда хартия напълно приличаше на нейната фотография, само че беше в ярки цветове. Как е могло да стане това? Всеки знаеше, че е невъзможно да се правят цветни снимки.
Най-чудното беше, че от там я гледаше жена, която би могла да бъде неин двойник. Имаше дълги, къдрави руси коси и светлосини очи. Устните й бяха начервени, върху бузите й имаше руж. Облечена беше в странни дрехи. Все пак Мелиса можеше да се закълне, че гледа себе си. Жената се усмихваше. Ръцете й бяха обвити около Джеф Далтън. Надписът отзад гласеше: „Миси Монроу и Джеф Далтън на откриването на галерията на улица «Бийл», 13 януари 1992 година.“
1992 година! Това не можеше да бъде истина. Просто не можеше да бъде.
Тук ставаше нещо невероятно. В скута на Мелиса лежеше бележникът на тази Миси Монроу. Очевидно беше живяла в голямата къща. Това беше къщата на Мелиса и все пак не беше. Според записките най-отдолу в бележника, Миси е възнамерявала да се омъжи за Джеф Далтън на същия ден — двадесет и девети февруари.
Само че нещо се беше случило. Според това, което й казаха другите, Миси е паднала надолу по стълбите в деня на сватбата си, точно като нея, и по някакъв начин беше изчезнала. Тя, от своя страна, се беше пренесла тук — в дома и живота на Миси. Затова всички я приемаха за нея.
Милостиви боже! Умът и не можеше да го побере. Тя живееше живота на друга жена след сто и четиридесет години в бъдещето.
— Света Богородице, това е Тара — възкликна Миси.
Стоеше зад къщата. Цъфналите азалии почти я закриваха. Наблюдаваше една талига, теглена от кон. Беше пълна с чернокожи мъже, които явно се прибираха от полето. Колата зави към една дълга редица дървени колиби в далечината.
— Невероятно! — прошепна тя.
Миси беше тръгнала на разузнаване. Трябваше да докаже или да опровергае предположението си, че е пренесена назад във времето. Откакто се беше събудила в това чистилище, тя не беше видяла автомобил, електрически ключове, телефон, дори тоалетна. Всякаква надежда, че се е загубила или е сменила мястото си в своето собствено време, се беше се изпарила. Дори и в старите възстановени плантации, които беше посещавала с родителите си, имаше модерни приспособления: сметачни машини в магазините, телефон, стаи за почивка, климатична инсталация и всичко останало. Може би беше на същото географско място, дори в същата къща, но това определено не беше същото време.