Майка и се надвеси над нея.
— Няма ли да бъдеш доволна да видиш приятелите си отново?
— Приятели? Какви приятели? — попита Миси безучастно.
— Трите ти най-добри приятелки — Филипа Мерсър, Антоанет Макгий и Луси Сержънт. Не си ли спомняш за тях?
— Страхувам се, че не.
— О, скъпа, но трябва да ти е приятно да видиш Фейбиан?
Миси скочи на крака и хвърли към майка си унищожителен поглед, но тя и се закани с пръст.
— Ти ще излезеш тази вечер!
Миси гледаше как майка й, стиснала устни, отива до леглото, за да вземе роклята й, и попита озлобена:
— И какво ще стане, ако категорично откажа?
— О, ще бъдеш добре дошла вкъщи. Ще бъдеш домакиня на събранието на дружеството „Помощ за болницата“.
— „Помощ за болницата“?
— Да. Тази вечер свещеникът от Епископската църква ще ръководи молитвите ни. След това ще навиваме бинтове.
— О, небеса! — Миси закърши ръце. — Предпочитам да изляза с това четириного.
— Прекрасно — Лавиния внимателно провря роклята от зелена коприна през главата на дъщеря си. След като оправи всяка гънка, тя плесна с ръце. — Колко си красива!
Миси неохотно се възхищаваше на отражението си в огледалото, когато на вратата се почука.
— Влез — извъртя се Лавиния.
В стаята се промъкна Дулси.
— Господин Фонтено пристигна, господарке — обърна се тя към Лавиния.
— Благодаря, Дулси — майката подаде на дъщеря си голяма синя чанта. — Да не забравиш плетивото си.
— Плетиво?
— Да. Ти и другите млади жени трябва да се подготвите за благотворителния базар на църквата.
Миси занемя от учудване.
— Няма да плета! Това вече е прекалено!
— Но какво ще правиш, докато другите жени работят?
— Ще си пия питието.
— О, Миси! Какви ги приказваш?
Във фоайето Фейбиан Фонтено се усмихна, като забеляза Лавиния и Миси да слизат по стълбите и все още да спорят: Лавиния се опитваше да набута чантата с плетката в ръцете на Миси, но тя упорито отказваше да я вземе.
Беше смаян от красотата на годеницата си. С буйните къдри върху прелестната си главичка, с блестящата зелена копринена рокля, която подчертаваше нежните форми на тялото й… изглеждаше като ангел. Дори думите, които бълваше малката й уста, звучаха като изречени от ангел.
— Мамо, това е смешно — упорстваше тя. — Дори не зная да плета.
— Забравила ли си? Сигурна съм, че другите жени ще ти помогнат.
— Само когато Мемфис потъне в реката!
— Хайде, Миси — уговаряше я Лавиния. — Такава избухливост не подхожда на дама — в този момент забеляза Фейбиан и се усмихна. — Здравей, Фейбиан скъпи. Дали няма да изглеждаш като коварен демон, тази вечер?
— Благодаря, Лавиния — каза Фейбиан. Усмихна се, когато двете жени се доближиха до него. — Като комплимент ли да го разбирам?
— Разбира се, хитър разбойник такъв — увери го Лавиния и потупа ръката му с малките си пръсти. Кимна към Миси. — Не изглежда ли годеникът ти очарователен?
— Аз не съм негова годеница! — отряза я Миси.
— Наистина е — присъедини се Фейбиан, като не обърна внимание на протеста на Миси.
— И още… аз няма да плета — добави Миси упорито.
Лавиния извъртя очи към Фейбиан.
— Фейбиан, скъпи. Постави това своенравно момиче на мястото му.
Той стисна зъби.
— Може би ще минем и без плетка една вечер, а?
Лавиния се замисли за момент, после отстъпи и сви рамене.
— Много добре. Както кажеш.
Той подаде ръка на Миси.
— Ще тръгваме ли?
— Защо не? — попита злобно тя.
Излязоха бавно в хладината на късния следобед. Фейбиан поведе Миси към голяма карета, която ги очакваше в алеята. Кочияшът, облечен в ливрея, отвори вратата и Фейбиан помогна на Миси да се качи.
Настанила се на кожената седалка срещу него, тя си мислеше колко греховно красив беше тази вечер. Преди малко беше прекалено заета да спори с Лавиния и не беше забелязала колко елегантен изглеждаше. Носеше черен кадифен фрак, тъмни панталони, бяла ленена риза и копринено шалче. Гъстата му кафява коса блестеше дори на оскъдната светлина. Сърцето й заби бясно, когато тя срещна погледа на дълбоките му, тъмни очи. Любуваше се на класическата съвършеност на профила му, на чувствената линия на устните му и на особено сексапилната сянка на мустаците му. Най-лошото беше, че е непоносимо нахален.
— Е — каза той, когато каретата потегли, — няма ли да ми благодариш?
— За какво да ти благодаря?
— Че ти помогнах да се отървеш от плетката.
— Ха! Може би трябва да ти благодаря, че си проявил добро чувство на фона на тая безпомощна провинциалност?
Той подсвирна, после се усмихна.