— По дяволите, Миси, Какво означава това? — попита той.
— Ти си измамник! — обвини го тя.
— О, така ли? — безразлично отвърна той.
— Вие тримата сте изкупили пекарната в града. Не се опитвай да отричаш.
Той скръсти ръце. Равнодушието му я вбеси.
— Не отричам. Всъщност изкупихме две фурни.
— Вие… вие какво? — тя беше смаяна.
Той се усмихна нахално.
— Искахме да сме сигурни, че ще спечелим облога.
Миси почувства огромно желание да стъпче в краката си този нахалник.
— Но… ти, подлецо! Запасили сте се със стока и я продавате три пъти по-евтино!
Изобщо нямаше вид на разкаян.
— Правим го, за да увеличим оборота.
— Но това не е честно!
Той оправи маншетите си.
— Добре, мила, знаеш какво казват хората за любовта и войната. Честно казано, ние мъжете, сме решили да сложим край на тази глупост. Изморени сме от войната. Бихме искали малко повече любов.
Като се бореше с обзелата я от думите му възбуда, Миси го изгледа ядосана.
— Не разчитай на това! — изсъска тя. — Вие сте само едни самохвалковци, които стрелят напосоки.
— Вие също.
— Не се надявайте на победа!
Той се изсмя.
— Миси, просто няма начин ти и другите дами да победите. Трябва да го разберете, макар да сте убедени, че ни превъзхождате.
— Ще видим — отсече тя. Обърна се и изхвърча навън.
На обяд всички се събраха да хапнат. На импровизирани маси, покрити с мушами, подредиха пържени пилета, шунка, печен фасул, царевичен хляб, пайове, кексове и други, донесени от къщи, вкусни неща, Достопочтеният Фергюсън — пасторът на църквата — в речта си отправи благодарност към всички за тяхната отзивчивост.
Седнала до мълчаливите си приятелки, Миси нямаше апетит. До тях две възрастни двойки обсъждаха местни проблеми — предстоящото представление на декламаторите спонсорирано от обществото на актьорите, строителството на железницата от Мемфис до Чарлстън.
Миси хладно гледаше към мъжете, седнали през три маси. Лапаха като прасета и бъбреха с тези около тях. С удоволствие би стоварила върху егоистичните им глави каната с охладен чай.
Към края на обяда Антоанет преглътна на сухо, като видя как весело мъжете се отправят към своя павилион. Наведе се към Миси и прошепна:
— Какво ще правим сега? Вече са толкова преди нас!
— Ще загубим — Вметна Луси, като подсмръкна. — И Джереми няма да ми позволи повече да рисувам!
— А аз ще трябва да се простя с шапкарския си магазин — добави Антоанет нещастно.
— О, престанете да хленчите! — заповяда им Миси тихо. — Защо не помислите за моята съдба, ако загубя? Трябва да се омъжа за онзи дръвник!
Другите две погледнаха към Фейбиан, намръщиха се и й изказаха съчувствието си.
Миси се насили да вземе едно пилешко бутче и да хапне малко.
— Хранете се, дами — заповяда им тя. Очите й блестяха със стоманена решителност. — Трябва да се подкрепим за следобедната битка. Все още не сме свършили.
След няколко часа стана ясно, че пророчеството на Фейбиан ще се сбъдне. Жените бяха продали вече всичко, а около мъжете продължаваха да се тълпят хора, за да си купят сладкиши на ниска цена.
— Какво ще правим сега? — попита Антоанет отчаяно.
Беше се облегнала на празния тезгях и подпираше брадичката си.
— Няма начин да променим положението — добави Луси.
Междувременно Миси се мръщеше към Фейбиан. Той в отговор й се усмихна и изпрати въздушна целувка. Внезапно лицето й грейна. Беше я осенила великолепна идея.
— Знам как ще победим — съобщи възбудена на приятелките си тя.
— Как? — попитаха двете едновременно.
Миси се наведе и зашепна, Луси и Антоанет ахнаха.
— Но скъпа, това просто не може да стане! — каза Луси.
— Всички ще бъдем опозорени — добави Антоанет.
— Кой го е грижа? — възрази Миси — Целта е благородна. Още повече, че мъжете не играят честно с нас.
Антоанет и Луси си размениха смутени погледи.
— Така ли е? Искате ли да победим или не?
Луси и Антоанет се погледнаха още веднъж и закимаха енергично.
— Добре. Сега слушайте внимателно — заповяда Миси.
Трите отново събраха глави и зашепнаха.
— Тръгвайте — извика след това Миси, като потриваше ръце самодоволно. — Обиколете тълпата и съберете няколко клиента.
— А ти какво ще правиш? — попита Антоанет.
— Ще се цупя и ще се мръщя — намигна й Миси.
Фейбиан вече се наслаждаваше на успеха си, но когато хвърли поглед към павилиона на жените, видя поразителна гледка: тълпяха се хора, Най-малко двадесет мъже чакаха пред будката. Смееха се и размахваха долари. Там бяха всички местният бизнесмен Робъртсън Топ, търговецът на роби Бедфорд Форест, възрастният кмет на Мемфис Маркус Уинчестър, Фейбиан дори не можеше да зърне Миси през морето от шапки.