Завиха по коридора и стигнаха до затворените сиви врати на асансьора. Джеф натисна едно копче и Мелиса разшири очи, когато двойните врати се разделиха.
— Кой направи това? — попита тя, оглеждайки се страхливо наоколо да открие кой беше отворил вратите.
— Никой — отговори той, като я притегли нежно в кабината. — Става автоматично. Вратите реагират на електронните бутони, които натиснах.
Тя преглътна на сухо, когато се озоваха вътре.
— На гърба на кабината има стъкло!
Той се изсмя.
— Мисля, че това ще ти хареса, мила. Можеш да гледаш навън, докато се изкачваме.
— О, боже господи!
Мелиса се вкопчи в ръката на Джеф, когато се раздвижиха. Изкачваха се със смайваща бързина. Очите й бяха огромни, докато гледаха как фонтаните ставаха все по-малки.
— Добре ли си, мила? — попита я нежно той.
— Чувствам се така, сякаш съм оставила стомаха си долу — оплака се тя.
— Всеки се чувства така първия път.
— Толкова е необикновено. Сигурна съм, че никога няма да свикна с фантастичните постижения на този век.
Той се усмихна. Когато пристигнаха, я поведе по покрития с килим коридор.
— Справяш се много добре. Следващото нещо, което ще направя, е да те кача на самолет.
— Имаш предвид една от онези огромни птици, които пренасят хора по небето? — възкликна тя.
— Същите. Искам да ти покажа света. Можем да летим до някое романтично кътче… например в Париж… за нашия меден месец.
Мелиса беше доста смутена, когато влязоха в затъмнения, елегантен ресторант. Салонният управител им посочи маса близо до стъклената стена. Докато Джеф поръчваше питиета. Мелиса се взираше удивена към центъра на Мемфис, разпрострян под тях, и към Мисисипи в далечината.
— Какво е това? — попита тя Джеф малко по-късно, когато сервитьорът постави пред тях бутилка шампанско и две чаши.
Джеф и намигна, когато сервитьорът започна да пълни чашите.
— „Дом Периньон“, мила.
— Но аз не пия алкохол — прошепна тя.
— Не и в специални случаи — подразни я той.
Тя се усмихна.
— Днешният ден специален ли е?
— Искрено се надявам да е така.
Тя повдигна чашата си.
— Тогава мисля, че мога да направя изключение.
— За нас — каза Джеф и вдигна своята чаша.
След като се чукнаха, Джеф извади черна кутийка от кадифе и усмихнат и я подаде. Мелиса го погледна смутено и я отвори.
— О, Джеф! — възкликна тя.
В обвитата със сатен кутийка се намираше най-красивият диамантен пръстен, който някога беше виждала.
— Харесва ли ти, любима? — попита той нетърпеливо.
— Прекрасен е — отговори тя и бързо добави: — Но не мога да го приема.
— Разбира се, че можеш! — извика възмутен Джеф. — Купих този пръстен в чест на много важно събитие.
— Какво събитие?
Той взе ръката й и я погледна в очите.
— Това е годежен пръстен, любима. Когато един мъж и една жена решат да се оженят, мъжът го подарява на жената като символ на тяхното вричане един на друг. Сватбеният пръстен се дарява в деня на сватбата.
— Разбирам — прошепна тя, обхваната от мъчително чувство на радост и тъга. — Прекрасна традиция.
— Щастлив съм, че мислиш така — и добави с нотка на горчивина: — Миси намираше обичая с годежния пръстен за глупав. Предпочиташе само обикновена златна верижка в сватбения ден — Джеф бързо й изпрати една усмивка. — Но аз толкова искам да го приемеш… и да определим нова дата за нашата сватба.
— О, Джеф! — изражението на Мелиса беше унило. — Нищо друго не бих искала повече от това. Но не можеш ли да разбереш, че ми е невъзможно да обещая да се омъжа за теб?
— Отново ли се връщаш на невероятния си план за смяна на местата с Миси? — ядосан попита Джеф. — Не можа ли да разбереш, че дори и да си права, практически той няма начин да се осъществи?
Мелиса се намръщи.
— Не съм сигурна. Прочетох книгата на господин Уелс „Машината на времето“…
Джеф я прекъсна през смях.
— Това е чиста фантастика. Както съм ти казвал, сега е двадесети век. Учените още не са открили начин за пътуване през времето.
— Но ако Миси открие път? — вметна твърдо тя. — Аз трябва да съм готова.
Той въздъхна.
— Добре. Но защо си мисля, че вашата размяна е била някаква изумителна чудатост, която никога няма да се повтори?
— Може би е така — очите й го умоляваха. — Но аз трябва да й дам възможност да си върне живота обратно.
— И да жертваш единственото щастие, което някога си познала?
— Джеф, говорили сме много пъти за това. Този живот не е мой. Той принадлежи на Миси. Мога да го задържа само с нейно позволение.