— По дяволите! — като видя загриженото й лице, той бързо хвана ръката й. — Съжалявам, мила. Много искам да се омъжиш за мен. Но ако това не стане, за двамата ще останат приятните преживявания.
Тя плачеше. Изглеждаше толкова нещастна.
— Не мога, Джеф. Всъщност аз все още съм сгодена за Фейбиан…
— Ти ще се върнеш при този негодник само през трупа ми! — прекъсна я ядосан той. — Не знаеш ли, че само като споменеш името му, се вбесявам?
Тя гледаше нещастно надолу.
— Съжалявам, Джеф. Това е въпрос на чест.
— Мелиса, сложи моя пръстен — помоли я той. — Може да съобщим новата дата на сватбата на вечерята, която дават твоите родители след две седмици.
Тя го погледна тъжно.
— Джеф, ще нося пръстена ти, ако това ще те направи щастлив. Но не можем да насрочим нова дата за сватбата. Трябва да почакам, за да разбера, как се развиват събитията около Миси. Ако тя намери начин да се разменим отново, аз трябва да бъда готова… да те напусна, мили — последните й думи бяха пропити със сълзи.
Челюстите му се стегнаха сурово, той сложи пръстена на ръката й и заяви страстно:
— Не и докато дишам!
— О, Джеф, понякога ми се иска никога да не бях идвала тук.
— Но защо?
— Защото ти причинявам такива страдания.
Той се пресегна да изтрие сълзите й.
— Любима, не искам да говориш така. Толкова съм щастлив, че те познавам. Ти си толкова нежна, мила, просто чудесна. Ти си жената на моите мечти. Единственият проблем е, че е прекалено хубаво, за да бъде истина. Понякога като че ли ми се иска да си малко по-егоистична, каквато беше Миси, но тогава нямаше да те обичам толкова много.
— Наистина не би могъл — каза тя развълнувана. — Ти също си човек на честта. Ако се замислиш, сигурна съм, че ще се съгласиш, че това е единствената ми възможност.
Джеф повдигна ръката й и целуна пръста, на който беше поставил пръстена.
— Ако не бях прекалено голям кавалер — прошепна той дрезгаво, — бих те завел в моята спалня и бих те прелъстил.
Тя го погледна възхитена.
— Ако не бях дама, бих ти позволила.
— Боже господи, Мелиса, какво ще правим?
Двамата се взираха един в друг. Погледите им бяха пълни с любов и страдание… но отговор не намираха…
По-късно, когато напуснаха ресторанта, Джеф стискаше ръката на Мелиса, Той беше човек на честта, но точно сега любовта му към Мелиса, желанието да я задържи до себе си, поглъщаше всичко. Не би могъл да позволи тя да си отиде. Просто не можеше. Нещо повече. Не биваше да й позволява да жертва собственото си щастие заради Миси. Миси се нуждаеше от силен мъж, подобен на Фейбиан Фонтено, повече отколкото сама предполагаше.
Джеф знаеше, че ще се бори за Мелиса с всякакви средства — и честни и непочтени. Тя трябваше да бъде негова, и то преди петнадесети май!
Глава 27
Вечерта, определена за пролетния бал на семейство Монтгомъри настъпи. След като хапна в стаята си, Миси започна да се приготвя с помощта на Дулси. Робинята оправяше фризурата й — подреждаше русите й къдри и ги повдигаше нагоре. От там те като водопад се спускаха към гърба й. След това помогна на господарката си да се облече. Сапфиреносинята коприна разкошно се стелеше по земята. Роклята беше с дълбоко деколте, стегната в кръста и с дълги дантелени ръкави.
Двете жени застанаха една до друга пред огледалото. Миси — с фантастичната си рокля, а Дулси — с памучните одежди на робиня. Несправедливостта на ситуацията я прободе отново. Въпреки че Миси никога не се беше интересувала от политическите борби на своето време, сега съзнаваше, че нещо не е наред.
— Знаеш ли, ти също трябва да присъстваш на бала Дулси — прошепна тя.
Очите на робинята се разшириха от ужас.
— Но, господарке, това не е позволено!
— А какво ти е разрешено? — попита възмутена Миси. — Ти си красива и много мила. Би трябвало да имаш свободата да си доставяш удоволствие.
Дулси поклати пръст пред лицето на Миси.
— Моля ви, господарке, не започвайте да говорите за тази свобода отново. Ще ми навлечете неприятности.
Миси въздъхна. Беше успяла да извоюва свободата на своите приятелки, но с Дулси не беше постигнала никакъв успех. Не успяваше да я убеди, че робството, като държавна политика, жестоко накърнява човешките й права. Въпреки че двете се бяха сближили много през изминалите няколко седмици, Миси чувстваше, че ги разделя някаква невидима стена. Постоянно повтаряше на Дулси, че няма нужда да посреща своята господарка, станала на крака. Накрая беше отстъпила — разбра, че накърнява чувствата й. Как можеше да убеди Дулси, че трябваше да има правото да живее собствения си живот, а не да прекарва дните си, като глези някоя южняшка красавица. Трябваше да разговаря с баща си.