— Миси, скъпа? — чу се гласът на Лавиния, придружен от леко почукване по вратата.
— Влизай, мамо — повика я тя.
Лавиния влезе облечена в изискана бална рокля и огледа Миси с одобрителна усмивка.
— Колко прекрасно изглеждаш, мила! — кимна към робинята. — Дулси, направила си великолепна прическа на дъщеря ми.
— Благодаря, господарке — Дулси се поклони и излезе от стаята.
Миси се усмихна на майка си.
— Ти също изглеждаш чудесно, мамо. Всичко долу готово ли е?
— О, да. Очакваме вечерта да има голям успех. Наистина, щеше да бъде по-хубаво, ако…
— Да?
Лавиния смъмри с поглед дъщеря си.
— Ако ни разрешиш с баща ти да обявим нова дата за сватбата.
Миси я погледна твърдо.
— Мамо, аз няма да се омъжа за Фейбиан!
— Тогава какво ще правиш със своя живот?
— Защо животът ми трябва да се върти около някакъв мъж?
Лавиния се обърка.
— Искаш да кажеш, че предпочиташ да останеш стара мома?
— Защо приемаш отказа ми така трагично? — продължи Миси ядосана. — Помисли само колко ценни неща бих могла да направя през своя живот. Мога да започна бизнес или да пътувам, или да стана президент на Съединените американски щати.
Лавиния пристъпи и постави ръка върху челото на дъщеря си.
— Сигурна ли си, че не бълнуваш?
Миси въздъхна.
— Виж, мамо. Може би някой ден ще срещна човек, за когото ще поискам да се омъжа. Но това няма да бъде Фейбиан Фонтено.
Лавиния размаха ветрилото пред лицето на дъщеря си.
— Начинът, по който те гледа милото момче… Бих казала, че има други планове.
— Ще видим — отговори тя, но като видя, че майка й видимо посърна, намигна и добави: — Стига сме говорили за този негодник. Тази вечер искам да се забавлявам.
— Ти, лошо момиче! — сгълча я Лавиния, въпреки че забележката на Миси я накара да се усмихне. Очите й обгърнаха преценяващо роклята й.
— Какви бижута ще носиш тази вечер? Мисля, че сапфирените обици и огърлица ще допълнят тази великолепна рокля. Не си ли съгласна?
След като бяха поставени и бижутата, двете жени напуснаха стаята, хванати за ръка. Като слизаха надолу по осветената извита стълба с украсения със зеленина парапет. Миси си помисли, че някои неща от старото време й харесват. Елегантните къщи, облеклото, липсата на шум и суматоха. Беше обикнала новите си жизнерадостни родители. Продължаващата битка на характерите между нея и Фейбиан също я забавляваше, макар че твърдо беше решила да не се омъжва за този мошеник.
Но не можеше да си забрани всеки път, когато го видеше, безсрамно да го пожелае. Често й се искаше да запрати по дяволите всички задръжки и да се напъха в леглото му. Може би така щеше да го изхвърли от съзнанието си.
Най-важното беше, че Миси все още се чувстваше част от своето време. Не можеше да бъде доволна, ако единствената й перспектива е да бъде съпруга и майка. Искаше обратно кариерата си. Искаше да изживее собствения си живот и съдба.
Джон ги очакваше в централното фоайе. Облечен във вечерен костюм от черно кадифе и бяла риза, изглеждаше доста изискан. Очите му блеснаха от възхищение, когато видя двете жени. Аромат от лаврово дърво я обгърна, когато Миси се наведе да го целуне по бузата.
— О, моите най-любими дами на света! — издекламира влюбено той. — Тази вечер сте очарователни повече от всеки друг път.
— Благодаря, татко — каза Миси.
Джон хвърли въпросителен поглед към Лавиния.
— Скъпа моя, ще правим ли някакво съобщение тази вечер? — попита я нежно той.
— Няма — отговори вместо майка си Миси.
Двамата родители изпъшкаха.
— Джон — сурово каза Лавиния, — би ли се опитал да вразумиш това твърдоглаво момиче? Трябва да отида при музикантите, а също и да дам нареждане да се разместят мебелите за танците.
Когато Лавиния се изгуби в салона, Джон намигна на дъщеря си.
— Ще изпием ли по чаша пунш, мила?
— Чудесна идея — отговори тя и го хвана под ръка.
Влязоха в празнично подредената трапезария, мирисът на цветя се смесваше с ароматите на вкусни ястия. Луксозните полилеи обливаха с мека светлина блестящите мебели и красивите персийски килими. Върху масите, близо до прозорците, бяха наредени великолепни блюда. Там имаше всичко — от стриди и шунка до мариновани зеленчуци, сандвичи с хайвер, риба и сирене, торти и всякакви сладкиши.
Спряха до огромната кристална купа за пунш. Миси се усмихна на Джоузеф, когато той щедро напълни чашите им. След това баща и дъщеря се отправиха към прозорците срещу масите.
— Кажи ми, скъпа — започна кротко Джон. — Защо толкова упорито отказваш да се омъжиш за Фейбиан?