— Защото не го харесвам — отговори Миси без заобикалки.
Джон се усмихна.
— Толкова ми харесва твоята смелост. Всеки глупак обаче може да види, че вие двамата сте чудесна двойка.
— Ха!
— Освен това, дъще, не можеш да избягаш от съдбата си.
Миси разшири очи. Баща й не би могъл да разбере колко истина имаше в думите му.
— И защо не? — предизвикателно вирна глава тя — Къде е написано, че не мога да бъда нещо друго, освен съпруга на някого си, за да мътя децата му?
Джон въздъхна и се усмихна с обич.
— Така е на земята, моя мила. Съдбата на жените е да бъдат съпруги и майки, а мъжете да се занимават с бизнес и политика — кимна към Джоузеф и добави: — Точно както и негрите са задължени да вършат черната физическа работа.
Очите на Миси замятаха искри. Думите му й напомниха за положението на Дулси.
— Това е друго нещо. Не ми харесва, че държиш роби в плантацията си.
Изненадан, той избухна в смях.
— Не те разбрах?
Тя го изгледа решително.
— Мисля, че трябва да освободиш робите, татко.
— Ти се шегуваш?
— Ни най-малко.
— А какво ще правят, след като ги освободя?
— Ще си имат свой живот и право на избор. Ще имат професия, семейство и всичко — както ние.
Погледът на Джон умоляваше небесата.
— Това е най-абсурдното предложение, което някога съм чувал. Ако освободя робите, не само че няма да има кой да работи в плантацията, но и те самите няма да могат да се оправят без нашето ръководство.
— О, я стига! — извика Миси. — Имаш безочието да твърдиш, че чернокожите са неспособни да се грижат за себе си?
— Не, но…
— Не мога да гледам как едни хора поробват други хора! — разгорещено привърши тя.
Джон беше изумен. Хвърли поглед към Джоузеф и след това каза с нисък, твърд глас:
— Говори по-тихо, че ще ни чуят. Ние се отнасяме с нашите цветнокожи не като с роби. Даже сме твърде добри с тях.
— Но съм виждала някои от мъжете да работят и в неделя — възрази тя.
— Само онези, които искат да изкарат допълнително средства. Всички почиват един ден в седмицата и са свободни да ходят на църква, както и да създават семейства.
— Гледай ти! Колко благороден бял господар си бил! — отсече Миси.
Лицето на Джон почервеня. Гласът му стана остър и студен.
— Мелиса, учтиво те моля да научиш къде ти е мястото!
— Не се опитвай да ми казваш къде ми е мястото!
Той се закани с пръст.
— Или ще се държиш прилично, или ще прекараш вечерта в стаята си! Отказвам да обсъждам с теб този въпрос. Съветвам те да не си пъхаш носа там, където не ти е работа, а също и като достойна дъщеря да помислиш за нова дата за сватбата.
Той й обърна гръб и с достойнство се отдалечи, а Миси само тропна с крак.
Скоро гостите започнаха да пристигат. Лавиния извика дъщеря си да посрещне приятелките си. Миси неохотно се подчини и чинно застана до родителите си. Покрай тях в безкраен парад минаваха изискани кавалери във вечерни костюми и грациозни дами в ослепителни бални рокли. От устата на Миси се лееха само банални любезности. С някои от пристигналите се беше запознала на благотворителния базар, но повечето й бяха съвършено непознати. Лавиния тактично обясни на няколко двойки, че след падането Миси вече не е същата. Повечето от гостите загрижено се интересуваха от здравето й, но тя улови и доста любопитни погледи. Явно из града бяха обсъждани нейните лудории и хората проявяваха интерес не само към падането й по стълбите или към новата дата на сватбата, но бяха впечатлени и от това, че е предизвикала приятелките си на бунт срещу съпрузите им, а също и от това, че на базара беше продавала целувки.
Скоро пристигнаха Антоанет и Луси със съпрузите си. Тази вечер мъжете изглеждаха в по-добро настроение. Групичката дори се посмя над факта, че Филипа и Чарлз още не бяха се върнали от Кентъки. Двете двойки току-що бяха преминали покрай Миси, когато тя чу нечие покашляне. Обърна се и видя Фейбиан, застанал зад нея, близо до вратата. Изглеждаше доста елегантен в черния си кадифен фрак, тъмни панталони и плисирана ленена риза с бяло копринено шалче. Нежелано чувство на възбуда я прониза, когато го зърна.
— Добър Вечер, Миси, любима — каза бавно той.
Пристъпи към нея, пое ръката й и я целуна.
— Добър вечер, Фейбиан — усмихна се престорено тя.
Той пусна ръката й.
— Изглеждаш чудесно — продължи той с брилянтен сарказъм. — Може ли да се надяваме, че тази вечер поведението ти ще съответства на блясъка ти на дама?
Миси се намръщи гневно. След като го беше надхитрила на базара, Фейбиан се държеше хладно и на разстояние. Оттогава го беше виждала само няколко пъти — на църква, на театър и на една вечеря, която беше посетила с родителите си, но той нито веднъж не беше пропуснал възможността безмилостно да я уязви. Поведението му я предизвикваше да го накара да страда точно толкова, колкото я дразнеше и той.