— Аз също те обичам — отговори тя, като се притискаше към него.
— Това, което ми даде тази вечер — добави той дрезгаво, — ще блести в душата ми вечно.
— Това, което ми даде ти — отговори тя, — изпълни сърцето ми до края на дните ми.
Когато я целуна отново, той почувства, че лицето й е влажно.
Мелиса прославяше чудната страст на Джеф. Болката се изгуби в чувството на прелестно съединяване. Когато започна да се движи в нея, тя извика от напрежение. Повдигна се да го целуне жадно. Той отговори с няколко дълбоки тласъка, които възпламениха екстаза в нея.
Гласът му дойде дрезгав и измъчен.
— Не би трябвало… Можех да те нараня… Не мога да се спра.
— Не спирай, любими — подтикна го тя.
След това чу неговия лудешки вик. Устните му я задушиха. Слабините му притискаха нейните, донасяйки и на двамата неудържим до припадък екстаз… след който дойде покоят и чудото на отрезвяването.
Много по-късно, когато Мелиса се прибра в тъмната къща, застана срещу централната колона и видя нещастния образ в малахитовия овал. Миси и се заканваше с пръст и бълваше сърдити думи. Мелиса не можеше да ги чуе, но се досещаше за тяхното съдържание.
— Какво да правя? — извика Мелиса.
— Махни ме оттук — крещеше Миси вбесена. Стоеше до централната колона. Опитваше се да се свърже с братовчедката си, от която я разделяха сто и четиридесет години.
— Не можеш ли да разбереш какво ти казвам, глупачке? Трябва да ми помогнеш да се измъкна оттук! О, по дяволите, ти не можеш да ме чуеш!
Миси се втурна нагоре по стълбите и прекара нощта в неутешими ридания.
Глава 29
На следващата сутрин Миси крачеше гневно по терасата. През цялата нощ не беше мигнала.
О, този негодник, Фейбиан Фонтено! Беше се отдала на този мерзавец. Беше правила недопустимо похотливи неща с него. А след това той беше имал наглостта да отбележи, че не била девствена! За какъв се мислеше? Той беше ли девствен? Или беше прекарал живота си в манастир? Кой беше той да хвърля кал върху нейното име? Тези въпроси я накараха да се усмихне горчиво, Фейбиан Фонтено не беше нищо друго, освен тъп неандерталец, в който, подобно на деветдесет и девет процента от мъжкото население, бяха вкоренени праисторическите предразсъдъци. Добре, има какво да му каже тя, ако въобще някога се срещне с този негодник!
Миси влезе в стаята. Погледът й попадна на леглото. Под натиска на спомена за изминалата нощ внезапно избухна в сълзи. Хвърли се върху завивката, за да усети отново аромата, с който бяха пропити все още чаршафите.
— По дяволите! — извика тя, потънала в примесена с горчивина сладост от спомена за трескавото им любене.
О, небеса! Беше славно преживяване. Беше я накарал да крещи от страст. Беше я разтърсил! И сега… Сега беше безнадеждно влюбена в най-големия негодник на света.
Влюбена? В него? О, тя беше обречена. Господ да й е на помощ.
Миси заби юмруци във възглавницата и заплака неутешимо. Какво щеше да прави сега?
Елегантно облечен и безукорно избръснат, Фейбиан Фонтено закусваше с баба си и дядо си в трапезарията на семейната им къща.
— Забавлява ли се снощи, скъпи? — попита баба му.
Фейбиан отпи от кафето, но щеше да се задави. Успя все пак да се усмихне на милата дребна, белокоса старица.
— Вечерта беше забележителна, бабо — каза той сухо.
— Хубаво беше да се видиш с Мелиса отново — вметна Пиер.
Фейбиан кимна.
— Така е, дядо, но сега тя предпочита да я наричат Миси.
— О, и ние забелязахме това — отговори Пиер, като почесваше брадата си. — Момичето изглежда много променено по характер след падането си.
— Вярно е — съгласи се Фейбиан иронично.
— Обсъждахте ли нова дата за сватбата? — попита Анет. — Видя ми се напълно възстановена след злополуката.
Фейбиан въздъхна.
— Съжалявам, че ще ви разочаровам, бабо, но младата дама не иска да се обвързва с мен.
— Но защо, скъпи? — възрази Анет. — Коя жена не би копняла да се омъжи за теб?
Фейбиан повдигна салфетка към устните си, за да прикрие една усмивка на възражение.
— От много години мечтаем да обединим нашето имение с това на Монтгомъри — продължи Пиер. — Това беше най-голямото желание и на покойните ти родители. От друга страна, нарушаването на брачния договор, направен още от тях, ще бъде смъртен грях и оскърбление за нашите две семейства.
— Да, трябва да сложиш край на това отчуждение — добави Анет и докосна ръката на Фейбиан. — Скъпи, не искаме да те насилваме. Но, както знаеш, дядо ти и аз сме в златните си години вече. Толкова искаме да те видим задомен и щастлив.