— Добро утро, Миси — каза той кратко.
— Добро утро — отговори тя враждебно.
Той се приближи, като се взираше в нея със странно съчувствие.
— Изглеждаш изтощена, любима!
Тя искаше да му каже да върви по дяволите, но успя само да потрепери гневно.
— Ти си плакала, ангел мой — прошепна той.
По дяволите, защо й говореше така? Последното нещо, което беше очаквала от него, беше тази изпепеляваща нежност. С цялата си същност искаше да му изкрещи да не я нарича ангел. Искаше да му изкрещи да вземе гнусните си нежности и да си ги завре, където иска… Но не можеше. Внезапно, за неин ужас и безкрайно унижение, очите й се напълниха със сълзи, а в следващия миг беше в неговите ръце.
— Ти плачеш заради мен — прошепна той в косата й.
Тя кимна в бурни ридания.
Устните на Фейбиан похитиха нейните пламенно. Тя се притисна към него отчаяно. Искаше да го целува, докато страстта заличи спомена от болката. Когато езикът му самоуверено се стрелна навътре, сладостни чувства и желания я обхванаха така буйно, че главата й се замая. Гневът и наранената й гордост веднага бяха забравени, Фейбиан шепнеше нежни думи и трескаво целуваше страните й, брадичката, шията и отново треперещите й устни. Риданията се стопиха… Вик на неудържим копнеж…
Възбудата на Фейбиан беше равна на нейната. Вкусът на сълзите и сладостта на устните й предизвика лудешко желание у него. Искаше я толкова много, че щеше да я вземе още тук, на пода, но благодарение на небесата те залазиха благоприличие. Фейбиан реши, че няколко думи за успокоение щяха да подействат добре и прошепна, като хапеше ухото й:
— Не се тревожи, любима. Реших да ти простя.
Миси беше толкова отнесена от всепоглъщащата магия на прегръдката му, че не успя добре да чуе казаното. Но когато думите му достигнаха до съзнанието й, с яростен, вбесен вик Миси се отскубна от него.
— Решил си да ми простиш? — крещеше тя — Ти си решил да ми простиш?
Той с учудване гледаше разяреното й лице.
— Защо? Да, любима…
Миси трепереше. Лицето й доби цвета на зряло цвекло.
— Ти си решил да ми простиш? Защо такъв арогантен, самонадеян, тъп глупак…
— Тъп глупак? — прекъсна я той. Не вярваше на ушите си.
Тя пристъпи към него и го заудря с юмруци по гърдите.
— Ти, голям надут дебелак, който сигурно си смъквал полите на половината жени по делтата на Мисисипи, си позволяваш да ми прощаваш?
— Въпрос на чест за мъжа е да вземе целомъдрена булка — вметна Фейбиан надуто. — И още, голямо великодушие е от моя страна да се оженя за девойка, която е продала стоката си.
— Продала стоката си! — изкрещя тя. — Как смееш да ми говориш така, ти, пропаднал син на Сатаната? Може да вземеш своето великодушие и да си го завреш отзад. Може да вземеш и себе си и…
— Миси, какво става тук? — чу тя гласа на баща й.
Почти беше стъпкала Фейбиан в краката си, когато родителите й се втурнаха. Джон и Лавиния гледаха ужасени към двамата. Те крещяха толкова силно, че цялата къща можеше да ги чуе.
Величествена в яда си, Миси се обърна към родителите си.
— Вие двамата: искам добре да ме чуете. Годежът ми с този неандерталец е прекратен, приключен! — извърна се към Фейбиан. — А колкото до тебе, Фейбиан Фонтено, ти може да целунеш дявола по задника, ти, глупава, надута мъжка свиня!
Миси чу невярващото възклицание на баща си и смаяната въздишка на майка си. Но реакцията на родителите й скоро беше забравена, защото видя как Фейбиан пристъпва към нея, подобно на разярен бик. Чертите на лицето му бяха изкривени от яд. Когато посегна към нея, тя се сви, но беше късно.
Преди Миси да разбере какво става, Фейбиан я грабна за ръката, тръшна я на дивана, притисна я между коленете си и започна здраво да я шляпа по задните части. В присъствието на ужасените й родители!
Миси крещеше с цяло гърло и се бореше като дива котка, но без успех. Тя размахваше ръце и крака, но Фейбиан не й обръщаше внимание. Държеше я здраво между коленете си с едната ръка, а с другата я налагаше, но благодарение на многото фусти, тя не изпитваше почти никаква болка. Гордостта й обаче беше жестоко наранена. Никога в нейния двадесет и пет годишен живот не беше унижавана толкова. Наистина никога преди това не беше бита.
Когато най-сетне той й позволи да се изправи, тя застана трепереща от гняв срещу пребледнелия Фейбиан. Нищо невиждаща от сълзите, тя с последни сили успя да го зашлеви по лицето и изкрещя:
— Мразя те и в червата! — обърна се и избяга от стаята.
Смутен от разстроеното й лице, Фейбиан гледаше след нея. Не можеше да повярва какво беше направил току-що. Беше се поддал на гнева си.