Имаше малко време да се пребори със собствената си съвест. Лавиния и Джон пристъпиха към него възмутени.
Джон трепереше разгневен.
— Искам да ти кажа, млади човече, че няма да допусна да удариш дъщеря ми още веднъж. Независимо какъв те нарича тя, ако косъм падне от главата й, кълна се, че ще те изгоня от къщата си, въпреки приятелството ми с теб, баба ти и дядо ти.
Объркан, Фейбиан прокара ръка през косата си.
— Прав сте, господине. Покорно моля да ми простите. Не разбирам какво ми стана? Мисля, че просто обезумях, когато ме нарече свиня. Но ви обещавам, господине, че това никога повече няма да се повтори.
Джон гледаше Фейбиан недоверчиво. Това подтикна Лавиния да се намеси.
— Джон, мили, Фейбиан изглежда толкова нещастен. Като теб и аз не мога да приема това, което той току-що направи. Но Миси ужасно го предизвика. Ние двамата бяхме свидетели на това.
Фейбиан протегна ръка към Джон.
— Господине, ще приемете ли моите извинения?
Джон въздъхна и стисна ръката му.
— Много добре, сине.
— Сега единственият въпрос е дали ще ти прости Миси — добави мъдро Лавиния.
— Знам — съгласи се Фейбиан мрачно. — Господине, моля ви да ми разрешите да се кача горе и да поговоря с нея!
Но Джон още беше ядосан.
— Млади човече, това просто не може да стане.
Лавиния отново стана посредник.
— О, Джон, нека да отиде. Та те ще се женят. Очевидно е, че двамата се обичат силно…
— Очевидно? — попита иронично Джон.
— Ами те се борят като кучето и котката. Какво искаш повече? — Лавиния продължаваше упорито — Качвай се горе и поговори с нея.
Фейбиан изхвърча от стаята като стрела и полетя по стълбите. Сърцето му блъскаше в ужасно безпокойство.
Влезе в стаята на Миси, без да почука. Тя се беше проснала на леглото и отчаяно ридаеше. Сърцето му се сви от нежност и вина, като я видя.
— Миси? — повика я тихо той.
Тя се обърна към него с гневен поглед.
— Да пукнеш дано!
— Любима, трябва да поговорим — помоли се той.
— Ха. Нямам какво да кажа на мъж, който разговаря чрез физическо насилие.
— Физическо насилие? — повтори той изумен.
Тя скочи от леглото.
— Да. Ти не си нищо друго, освен едно голямо говедо, Фейбиан Фонтено, което се забавлява, като тормози някой по-слаб от него.
Той преглътна.
— Миси… мила, толкова съжалявам.
Тя пристъпи към него като разярена тигрица.
— Знаеш ли, че ако бяхме в двадесети век, ти щеше да бъдеш затворен за това свое деяние?
Той беше озадачен.
— Двадесети век? Затворен? Жено, какви идиотщини приказваш?
Все още ядосана, Миси беше забравила всякаква предпазливост. Размахваше ръце пред лицето му и крещеше:
— Знаеш ли ти, че нямаше да бъда тук, ако не бях разменена с истинската ти годеница, скъпата малка Мелиса? Тя повече ти подхожда от мен. — Фейбиан я гледаше като паднал от небето. — И ако си я искаш обратно, можеш да отидеш в 1992 година и да се опиташ да си я намериш — продължи Миси злобно. — Сигурна съм, че все още е абсолютно девствена и целомъдрена. Освен ако Джеф не я е похитил!
— Джеф? Кой е този Джеф? — успя само да прошепне ужасен Фейбиан.
— Това е мъжът, за когото трябваше да се омъжа… в тази голяма къща… Докато онзи дяволски малахитов овал не развали всичко. О, небеса, помогнете ми. Трябва да се махна оттук!
— Господи, боже мой — прошепна Фейбиан. — Накарал съм те да полудееш!
— Не си въобразявай! — отсече тя.
Фейбиан падна на колене пред нея.
— Любима, прости ми. Държах се като абсолютно магаре. Извинявам се от дъното на душата си. Аз… аз те обичам, Миси.
Миси извика с неописуема болка и размаха юмрук пред него. Мразеше го, но думите му я просълзиха.
— Върви по дяволите. Как може да ми говориш така?
Сега вече имаше сълзи и в неговите очи.
— Защото е истина. Обичам те, Миси. От цялото си сърце!
— Нима не разбираш — важно заговори тя. — Аз не искам твоите извинения. Не искам любовта ти. Искам да се върна обратно в двадесети век — тя падна на колене до него и продължи да плаче унизена. — Само че не знам как да го направя!
— О, ангел мой! Толкова съжалявам!
Фейбиан я сграбчи и започна да я целува страстно. Тя хълцаше в устните му и също го целуваше.
— Любима, всичко е наред — прошепна той дрезгаво, като галеше косата й, но Миси се извиваше и плачеше неутешимо. — Обещавам ти, че ще оправя всичко. Ще възстановя разума ти… някак. Кълна се. Никога няма да бъда груб както днес.
— О, Фейбиан!
Нещо се прекърши у Миси. Тя едновременно го мразеше, обичаше го и изгаряше от желание по него. Изливаше целия си гняв, болка и нужда в целувката им. Отчаяно искаше да построи мост над пропастта между тях, а той в отговор я целуваше ненаситно.