Тя стоеше измъчена.
— Ще носите спомена за мен в сърцата си, както и аз винаги ще мисля за вас.
— А какво ще стане с добрите дела, които си започнала? — възрази настъпателно той. — Кой ще убеждава Шели, Лайза и Дженифър да помагат в старческия дом? Кой ще чете на господин Диксън и ще прави маникюра на госпожа Рос?
— Моите приятелки ще продължават да идват тук. Зная, че ще го правят — настоя тя през сълзи. — Моето дело ще продължава да живее.
— Дело? — хвана лицето й с ръце и заговори раздразнен: — А ако имаме дете? Ако си бременна?
Тя прехапа устни. По страните й потекоха сълзи.
— Ще говорим за това, когато стане ясно. Междувременно…
— Да? — нежно избърса сълзите й с палец той.
Тя го гледаше с любов и яд.
— Не мисля, че трябва да рискуваме да се любим отново.
Той се отдръпна.
— Но ти твърдеше, че искаш моето дете?
— Искам го, но не се чувствам свободна да ти се отдам отново… докато не ми бъде разрешено да остана тук постоянно.
Той изпъшка.
— Не се притеснявай, няма да направя отново такова нещо. Всъщност, мислех си…
— Да?
Той я погледна сериозно.
— Мисля, че е време да те прегледа лекар.
Тя пребледня.
— Лекар? Но аз не съм болна!
— Разбира се, че не си, любима — каза усмихнат той.
— Означава ли това, че ще бъда натикана в едно от онези чудовища и ще бъда откарана за рентгенов преглед? — извика тя.
— Не, не така драстично — утеши я той. — Всичко, което се иска от теб, е да отидеш в лекарския кабинет, за да ти направят няколко обикновени тестове и инжекции.
— Инжекции?
Той кимна твърдо, примирен със съдбата си.
— Какво ще стане, ако те отнесат обратно в твоето време? Много болести, които в действителност са леки, в твоето време може да се окажат смъртоносни за теб. Трябва да си надеждно защитена най-малкото срещу дребна и едра шарка, заушка или тетанус.
— А, разбирам. Говориш ми за чудесата на съвременната медицинска наука?
— Да, никога няма да си простя, ако се върнеш в 1852 година, без да си получила защитеността, която може да ти даде нашето бреме. Може и да не успееш да направиш всичките имунизации, но трябва да ги започнеш.
— Разбирам — тя се разтревожи от думите му. — Джеф, начинът, по който ми говориш… Сякаш си се примирил, че ще ме загубиш, сякаш знаеш нещо, което аз не знам!
— Не бъди глупава — каза той сърдито. — Просто искам да се погрижа за твоето здраве. Ще отидеш ли на лекар? Мислиш ли, че си готова?
— Щом казваш, че така е най-добре, ще го направя. Ще ме изпратиш ли до кабинета на доктор Карнес?
Той се замисли за момент.
— Не, може би е по-добре да те прегледа лекар, който не е лекувал Миси. Майка ми познава един добър специалист — той я прегърна по-силно. — Можеш да го попиташ и за предпазването от бременност.
Тя се усмихна засрамена.
— Много добре, Джеф.
Той започна да я целува по лицето.
— Искам да разбереш, моя сладка любима, че ще се любим всеки ден, докато сме заедно. Мисля, че бих умрял, ако не го правим, и още… Няма да позволя да ме напуснеш. Чуваш ли ме? Няма да позволя!
Мелиса кимна. Очите й се напълниха със сълзи, когато устните на Джеф се сляха с нейните. Сега с цялото си сърце знаеше, че трябва да се завърне в миналото, но тя не искаше да му го каже, защото той със сигурност щеше да се опита да я спре.
Джеф също се измъчваше. Би дал живота си, за да я задържи, но трябваше да се подготви за вероятността да я загуби…
Глава 31
На следващата сутрин Миси тъкмо решеше косата си, когато нахълта Дулси с огромен букет в ръцете и сияеща го постави на тоалетката пред господарката си.
— Вижте какво изпрати току-що господин Фонтено! — каза тя.
Миси се опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото й, и погледна нещастно към ароматните цветове: тъмночервено, нежнорозово, бледожълто… Благоуханията се смесваха упоително. Цветята болезнено напомняха за пълната й капитулация вчера пред Фейбиан, малко след позорната сцена в салона. Беше станала напълно уязвима от мъжа, когото приемаше за най-големия си враг. Всяка клетка от независимата й същност се противопоставяше срещу неговата власт, но тя не можеше да престане да го обича.
Борейки се срещу предателските си чувства, тя се изправи на крака, но залитна.
— Не ги искам! — каза ядно на Дулси. — Защо просто не ги изхвърлиш на боклука?
Лицето на Дулси посърна.
— Но, госпожице! Да се изхвърлят такива красиви цветя, е направо престъпление!
— Тогава ти ги вземи — каза тя, но като видя разочарованото лице на прислужницата, почувства угризение и съжали за казаното. — О, няма значение.