— Да, господарке.
Миси гледаше как Дулси оправя леглото й. За да се отвлече от обърканите си мисли, отбеляза:
— Между другото, говорих с баща си за твоето освобождаване, както и на останалите роби. Страхувам се, че не стигнах много далеч.
Дулси се изсмя.
— Госпожице, моля ви. Не говорете повече за това.
— Казвам ти, че за мен няма да има спокойствие, докато ти си поробена.
— Поробена? — повтори Дулси объркана.
Миси я попита:
— Можеш ли да рисуваш плакати?
Дулси се смути още повече и не можа да отговори нищо.
— Само стой и гледай — решително продължи Миси. — Ще направя всичко необходимо. Трябва да се сложи край на тази несправедливост. Дошло е време да порицаем баща ми за неговото самодоволно спокойствие.
— Да, господарке — смотолеви Дулси.
Миси все още седеше пред тоалетката. Учудена установи, че скрито от самата себе си се наслаждава на розите, изпратени от Фейбиан. Дори погали кадифените цветове.
— По дяволите! — изруга под нос тя. — Не рискуваш ли, като ми харесваш, Фейбиан Фонтено?
Един час по-късно Лавиния влезе в стаята на дъщеря си. Широко усмихната, носеше богато украсена метална кутия.
— Виж какво изпрати току-що Фейбиан за тебе!
— Не искам никакви подаръци! — отсече Миси раздразнено.
— Защо, Миси? Ти ме изненадваш — смъмри я Лавиния. — Как би могла да не приемеш такъв хубав подарък? — постави кутията в ръцете на дъщеря си. — Фейбиан се държи като принц. Кълна се, че момчето е било жестоко наранено от тебе.
— Кой го е грижа? — успя да промърмори Миси кисело, но не можа да устои и отвори кутията.
— Бонбони! — извика Лавиния, като пляскаше с ръце.
— Шоколадови — добави мрачно Миси За нещастие, тя обожаваше шоколад и не можеше да устои на изкушението. Поднесе кутията на майка си. — Ето, мамо, вземи. Карат ме да се размеквам, а не трябва.
Лавиния взе един бонбон, пъхна го в устата си и възкликна:
— Божествени са!
Миси изпъшка и също налапа един.
— Да, не са лоши.
Лавиния докосна ръката й.
— Надявам се, че си простила на Фейбиан необмислената му постъпка вчера. Джон и аз толкова искаме да ви видим женени и да ни дарите с внучета възможно най-скоро. От толкова години ние с баща ти очакваме да бъдем благословени още веднъж… Разчитаме на вас с Фейбиан да ни зарадвате с бебче.
— Не разчитай на това — измърмори Миси. Стомахът я присви от страх и ужасяваща горещина, когато си помисли, че вече може да е бременна. Да изостави Фейбиан, беше едно, но да го лиши от детето му?
О, господи! Какво щеше да прави? Едно нещо беше дяволски сигурно — нямаше да позволи на Фейбиан Фонтено да я прелъсти отново. Взе това решение, докато яростно дъвчеше четвъртия си бонбон.
Лавиния се усмихваше мъдро, докато излизаше от стаята.
Час по-късно пристигна кутия, пълна с копринени шалове, а след това — перлена огърлица и скъп френски парфюм.
Към обяд се появи и самият влюбен кандидат.
Миси се втурна надолу към салона, за да се скара с него, но когато го видя, я заляха противоречиви чувства. Въпреки това тя отсече:
— Фейбиан, искам да спреш да ми изпращаш подаръци!
Той само се усмихна.
— Да престана да те отрупвам с подаръци? Но как бих могъл да не го правя, моя сладка любима, когато съм твърдо решен да спечеля твоето благоволение?
— Само си губиш времето… и парите също! — вилнееше тя — Това няма да ти помогне!
Той се засмя. Прекоси стаята и я целуна по бузата. Повдигна брадичката й. Търсеше да срещне ядосания й поглед.
— Не сме в настроение днес, нали мила? Очевидно прекалено дълго си седяла вкъщи. Хайде да те заведа на пикник.
— Пикник? — това беше последното нещо, което очакваше да й предложи Фейбиан Фонтено.
— Защо не? Какво по-подходящо място за осъждане на обезчестени девици?
Тя се закани с пръст на вбесяващия дявол, застанал пред нея.
— Фейбиан, не ме предизвиквай…
С ослепителна усмивка той спокойно я прекъсна:
— Готвачът ми опакова най-вкусния обяд, който можеш да си представиш — шунка, картофена салата, бисквити, черешов сладкиш…
В устата й се събра слюнка.
— Фейбиан, не! Аз не мога… — все още продължаваше да се противи Миси, но протестите й бяха напразни. Нежно, но настойчиво, той я теглеше към изхода. — По дяволите, Фейбиан! Да не си освидетелстван като невменяем? — попита тя, докато той я тикаше надолу по стълбите.
— Прекрасен ден, нали, любима? — попита той кавалерски. Съзнателно не обръщаше внимание на изблиците на гнева й, както и на нежеланието й да върви. Успя да я напъха в каретата.