— О, скъпа, виж колко много книги! — извика Мелиса.
Стоеше до майката на Шели Луси Френч, която беше директорка на една от библиотеките в Мемфис. Двете жени се разхождаха между рафтовете.
— Беше много хубаво от твоя страна да ни помогнеш, Мелиса — каза Луси.
— Да подредя няколко книги? — възкликна Мелиса — Но това не е нищо. Като чух да се оплакваш на Шели, че постоянно се нуждаете от помощ, как бих могла да не предложа услугите си?
Луси се усмихна.
— Ти си добра и благородна млада жена — каза тя. После се засмя. — Шели никога не би дошла да помага.
— О, тя ще бъде тук във вторник след обяд заедно с Лайза и Дженифер — вметна решително Мелиса.
Луси беше прекалено слисана, за да може да отговори. След малко, когато бяха отминали няколко лавици, тя кимна и каза:
— Това тук е научната ни фантастика.
— О, да. Трябва да подредя книгите по азбучен ред. Според фамилното име на автора.
Лицето на Луси грейна.
— Да. Схващаш много бързо. Да не би да имаш някакъв опит в библиотеките, мила?
Като се оглеждаше, Мелиса измърмори:
— О, около сто и четиридесет години…
— Не те разбрах?
Мелиса бързо се усмихна.
— Извинявай. Говорех на себе си. Всъщност прекарах много време в нашата семейна библиотека и научих доста неща, затова смятам, че мога да ви бъда полезна.
— Чудесно. Тогава днес ще подредим научната фантастика. Следващата седмица ще те запозная с останалия ни фонд и със системата ни на класификация.
— Много добре.
В края на рафтовете двете жени спряха до една количка, пълна с книги. Беше оставена близо до входната врата.
— Е, скъпа, може да започнеш с тези томове тук — каза Луси.
Но Мелиса се беше загледала към малка, разхвърляна стаичка с много книги, която се виждаше през отворената врата. Изглеждаха доста стари.
— Каква е тази стая там?
— О, това е стаята за местната история.
Мелиса цялата беше в слух.
— Местна история?
— Да. Всъщност по-голямата част от съхраненото тук са генеалогични проучвания на някои фамилии, живели в Мемфис през деветнадесети век.
Мелиса пребледня.
— О, небеса! — извика тя. Взираше се втренчено в стаята. — Нямах представа, че такива документи се съхраняват тук! Бих ли могла да намеря информация за някои семейства от Мемфис?
Луси се намръщи.
— Страхувам се, че нямаме описание на всички семейства. Ще се намерят само за най-изтъкнатите фамилии.
— Дали има нещо за хората, построили нашата къща? За Джон Монтгомъри например?
— Доста добре познавам материалите, но това име не ми говори нищо. Ако нямаме документи точно за Джон Монтгомъри, би могла да надникнеш в други източници — тя се усмихна. — Ако проявяваш интерес, може да потърсиш нещо.
— Благодаря, госпожо Френч.
Мелиса кимна решително. Награби една купчина от книгите пред себе си и тръгна между рафтовете.
— Ще се върна за това в понеделник — извика през рамо.
Глава 34
Миси седеше до Фейбиан на неделната служба в Презвитерианската църква. Облечена в нова рокля и шапка с пера, елегантна и привидно спокойна, вътрешно тя далеч не се чувстваше безоблачно.
До нея Фейбиан имаше ангелско изражение. Никой не можеше да подозре какви невероятно страстни неща правеше с нея всяка нощ. Тя вече знаеше, че беше лудо влюбена в него. Похотливо го желаеше. Споменът за целувките му я изпълваше със сладостен копнеж. За да направи нещата още по-лоши, той я обладаваше като опустошителна стихия, която разкъсваше сърцето й. Точно миналата нощ я беше обладал в малката къща за гости, която тя на шега наричаше „Фонтаните“.
Всеки ден й беше по-трудно да устоява на въздействието му. Както вървяха нещата, тя скоро щеше да се омъжи и да забременее или обратното — да забременее и да се омъжи. Всеки път, когато се опитваше да говори на този вбесяващ дявол, че трябва да я пази, той просто се засмиваше и започваше да я съблича. Решителността й се разпиляваше заедно с дрехите и бельото. Цялата й същност й подсказваше, че ако щеше да бяга от него… и от скапаната 1852 година, трябваше да го направи час по-скоро.
Но как би могла да го направи? Нямаше представа как да отпътува отново в бъдещето. От време на време виждаше лицето на братовчедката Мелиса в малахитовия овал. Всеки път се опитваше да й каже, че си иска живота обратно. Успяваше обаче да види само тъгата в очите на братовчедка си. Дали беше разбрала нейното съобщение? От друга страна, дори и Мелиса да знаеше, че Миси си иска живота обратно, на практика нямаше начин да бъде осъществена размяната. Нямаше съмнение, че Мелиса беше по-пасивната от тях двете. Трябваше тя да действа. Но как? А, междувременно, как би могла да спре Фейбиан да я превърне в истински нова… и бременна госпожа Фонтено?