Не й казах, че същата мисъл вече ми бе минала десетки пъти през ума. Странните случаи обикновено бяха мой приоритет. Да не би Бри да беше новата ми заместничка? Внезапно се запитах дали срещата ни на онова парти е била толкова „случайна“, колкото изглеждаше навремето?
— Някой друг живее ли тук? — попитах.
— Съпругът й е починал преди две години. Има икономка, но днес следобед е отсъствала.
Замислих се за миг.
— Може би убиецът го е знаел.
— Обзалагам се, че е знаел.
Беше интересно — начинът, по който Бри пасваше във всичко това. Ала най-странното беше, че изобщо не ми изглеждаше странно. Продължих да забелязвам различни дреболии. Игленик, върху който бе избродирано: „Огледалце, огледалце от стената, все пак и аз съм като майка си“. Върху полицата на камината бе подпряна поздравителна картичка на „Холмарк“. Погледнах я и видях, че не е подписана. Това означаваше ли нещо? Вероятно не. Но може би да. Човек никога не знае.
Двамата с Бри излязохме заедно на терасата.
— И така, той има възможност да я убие насаме, но вместо това я извежда тук и я хвърля през парапета — рече Бри, говорейки повече на себе си, отколкото на някой друг. — Всичко е толкова объркано. Не зная откъде да започна.
Огледах се. От другата страна на улицата се издигаха две луксозни жилищни сгради; малко по-наляво се намираше Националната зоологическа градина с повече дървета, отколкото може да се видят в големите градове. Всъщност много приятно място за живеене — мигащи светлини през нощта, живописно осветени тъмнозелени площи.
Точно под нас се виждаше алеята за коли, бликащ фонтан и широк тротоар отпред. Плюс стотици зрители.
Сетне нещо ме осени. Или по-скоро нещо, което подозирах, ми се стори достатъчно вярно, за да го изрека на глас.
— Той не я е познавал, Бри. Не мисля, че я е познавал. Не става дума за нещо лично.
Бри се извърна и ме погледна.
— Продължавай.
— Това, което искам да кажа, е, че от самото начало това е публична екзекуция. Целта е била да има публика. Той е искал, колкото е възможно повече хора да гледат, докато я убива. Това е било представление. Убиецът е дошъл тук, за да направи шоу. Може би някой ден е стоял там, долу, и е избрал точно тази тераса за сцена на убийството.
14.
И ето ни тримата.
Приятелят ми Сампсън бе влязъл в стаята — два метра и шест сантиметра и сто и девет килограма. Знаех, че Сампсън вероятно е изненадан да ме види, но лицето му остана безучастно — съвсем типично за Големия мъж.
— Да не си търсиш жилище под наем? — попита той. — Доколкото разбрах, мястото е свободно. Вероятно даже днес ще върви по-евтино.
— Само минавам. Кварталът е малко тузарски за джоба ми.
— Минаването не се плаща по същата тарифа като консултациите, друже. Май се нуждаеш от по-добър бизнес план.
— Какво разбра, Джон? — попита Бри. Наричаше го Джон, а аз — Сампсън, откакто бяхме деца. Макар че и двете обръщения ставаха.
— Изглежда никой не е забелязал нашия човек да влиза или излиза от сградата. Докато в момента разговаряме, проверяват всички записи от охранителните камери. Мястото е доста строго охранявано. Обзалагам се, че няма начин да не е записан на някоя от касетите, освен ако не може да минава през стени.
— Не мисля, че този тип има нещо против да го снимат — намесих се аз.
В този момент един униформен полицай влезе в стаята.
И тримата се обърнахме.
— Госпожо… Детектив Стоун? Има въпрос за вас. От хората, които обработват мястото на престъплението в задната стая.
Тримата последвахме униформения по тесния коридор в кабинета. Стените тук също бяха опасани с лавици с книги, френски литографии в скъпи рамки и няколко ваканционни снимки. Апартаментът бе обзаведен с вкус и отлично поддържан — всички повърхности бяха излъскани до блясък, обработени с почистващ препарат с освежител, възглавничките — бухнати. До вратата се виждаше кашон, пълен с бутилки коняк, доставени от Кливланд Парк. Дали убиецът е бил доставчик? Така ли е влязъл в апартамента?
В ъгъла се гушеше удобно двойно кресло с ръчно бродирана дамаска, а до него бе поставен шкаф с телевизор. Вратичката му бе отворена и вътре се виждаше комбинация от DVD плейър и видео.
Върху полицата забелязах друга поздравителна картичка на „Холмарк“. Погледнах я — също не бе подписана.
— Може би не е зле някой да прибере тези картички, Бри. Неподписани са. Може да не означава нищо. Но в дневната има още една.
Млада жена, облечена в полицейско яке, ни чакаше до телевизора.
— Ето там, детектив.