Много ходене му се насъбра днес, при това с лаптоп и камера в провесената през рамото му черна чанта… Ала нямаше нищо, с което да не може да се справи. Беше вдигнал залога в играта и определено се бе въплътил в новата си роля… И в историята.
Изхлузи латексовите си ръкавици, после измъкна от джоба си сребърна запалка. След секунди ръкавиците се превърнаха в снопче от стопена гума върху бетона. Нека сега ченгетата търсят отпечатъци, да душат за следи и да му мислят как да се доберат до него.
Всичко останало по него оставаше, както си беше: дълга руса коса, вързана отзад на опашка, леко набола брада — за да е в тон с избелените му вежди, кафяви контактни лещи, очила със стоманени рамки и обърната назад на главата му шапка с емблемата на бейзболен отбор „Уайт Сокс“.
Името му за днес беше Нийл Стивънс, фотограф от Чикаго, работещ за „Асоушиейтид Прес“. Фотоапаратът му беше „Лайка“, последен модел. Не се отличаваше от останалите репортери. Никакви проблеми в това отношение. Освен това можеше да наблюдава спокойно как вълнението наоколо достига кулминацията си. Да следи отблизо основните играчи, да проверява какви ще са реакциите им, когато са подложени на напрежение. Никой не би могъл да се справи по-добре, дори и Кайл Крейг в най-добрите си дни.
Когато се показа иззад ъгъла, сградата на Деветнадесета улица приличаше на цирка „Барнъм и Бейли“ — в добрия смисъл на това сравнение. Той се опря на бронята на една от паркираните там коли и направи няколко панорамни снимки с широкоъгълния обектив — на полицейските автомобили нагоре и надолу по улицата, на линейките, на камиона на специалния отряд за опасни операции в паркинга на военните, на повече от дузина новинарски микробуси. Имаше стотици местни жители. Всички се мотаеха по улицата, като се опитваха да си представят какво, по дяволите, ставаше тук.
Дали някой вече знаеше? Дали се бяха досетили? ВПУ щеше да отличи на картата скучния им малък квартал. Скоро всички ще започнат да благодарят на Бога, че това не се е случило с тях.
Да, всичките тези дребни създания тази вечер ще бъдат дяволски разтърсени. Той беше най-добрият от всички, нали? Равен на самия Кайл Крейг.
Когато пристигнаха хеликоптерите, полицаите на улицата се заеха да разпръскват зрителите. На сцената се появи Алекс Крос, а също и Бри Стоун. „Май доста е понаедряла за тези тесни панталони — помисли си той. — Може би е време да направи нещо по въпроса“.
Да, тъкмо това можеше да бъде следващата му история.
88.
Нийл Стивънс от „Асоушиейтид Прес“ се напъха сред другите репортери, до един увлечени в трескава надпревара да направят по-зрелищни снимки на жълтата къща, където беше намерено тялото на експерта от ФБР. Той самият, разбира се, вече бе заснел своя кадър за един милион долара — снимка на лицето на Брайън Кицмилър в близък план. С широко отворени очи, с кървяща шия като на заклано прасе.
— Каква налудничава сцена, а? — обърна се към него един от фоторепортерите наоколо. Беше с кафява кожа и нисък като пожарен кран. — Цялата тази история е невероятна, нали? От самото начало ли снимаш?
„Би могло и така да се каже“, помисли си ВПУ.
— Току-що пристигнах в града — рече той, като заваляше носово гласните. Типичен чикагски акцент. Обичаше подобни детайли. Тъкмо в това се състоеше финесът на истински изтънчената жестокост. — Снимам филм за детективите и местопрестъпленията. Затова съм тук. Народът обича да гледа местопрестъпления. А това малко събитие се оказа…
— Щастливо съвпадение ли?
Убиецът отвърна на циничната усмивка на мъжа.
— Точно така, струва ми се. Извадих късмет.
— Ето ги, идват! — провикна се някой и Нийл Стивънс от „Асоушиейтид Прес“, заедно с всички останали колеги, веднага насочи фотоапарата си.
Вратата на къщата откъм улицата се отвори. Първи излязоха детективите Крос и Стоун, след което санитарите изнесоха тялото на носилка. И двамата имаха вид на изяли един и същи развален сандвич — а това изглеждаше страхотно през телеобектива.
Щрак! Хубави бързи снимки на противниците. Смазани, но все още непобедени. Все още се държат.
Крос изглеждаше по-гневен. Ръцете и ризата му бяха покрити с кръвта на Кицмилър.
Щрак!
Още един класически кадър.
Към двамата се присъедини още едно ченге — Джон Сампсън, приятел на Крос, който ги чакаше на тротоара. Стоун прошепна нещо на едрото му ухо — щрак!, — а Сампсън поклати глава. Очевидно не можеше да повярва на чутото. Вероятно новината, че Брайън Кицмилър е бил на покрива.