И гласът на Сампсън, ясен и безпогрешно различим:
— Алекс, не го прави!
— Джон… — извиках.
Но Бел вече бе поел разговора.
— Какво става с телефоните ви? Да ги видя вдигнати във въздуха. И двата.
Извърнах се и огледах гаража. Някой определено ни наблюдаваше и му докладваше какво става тук, но не видях никого.
— Сега или никога, доктор Крос. Няма да искаш да затворя. Повярвай ми. Няма.
— Бри, извади телефона си. Вдигни го във въздуха.
Той ни заповяда да оставим телефоните зад гумите на задните колела на автомобила и после да влезем вътре.
— А сега дай на заден върху тях. После напуснете гаража и продължете надясно.
— Къде отиваме?
— Без повече въпроси. Просто го направете. По-бързо! Времето изтича. — Чух как двата мобилни телефона изхрущяха, когато дадох на заден ход.
— Мамка му — промърмори Бри. Не се ядосваше за телефоните, а заради това, че трябваше да изпълняваме заповедите му.
Едва бяхме излезли на улицата, когато Бри надраска нещо на едно листче и ми го показа.
„Тойота“. Модел „Черен Хайлендър“. Вашингтонски номер. Жена. На две коли зад нас.
Видях автомобила в огледалото за обратно виждане, както и женски силует зад волана. Дълга черна коса. Черни очила. Ала нищо друго не различих.
— Коя е тази опашка зад нас, Бел? Да не е моята приятелка от Балтимор?
По линията се чу глухо тупване, от което сърцето ми се сви, последвано от стенанието на Сампсън.
— Оттук насетне това ще е отговорът на въпросите ти. Имаш ли още?
Не отговорих.
— Бързо схващаш. А сега завий наляво до следващия светофар. И си дръжте затворени шибаните усти, докато не поискам мнението ви.
115.
Навярно трябваше да се свържа с някой от полицията, за да съобщя какво става с нас, но животът на Сампсън беше в опасност и нямах друг избор, освен да се подчинявам на указанията на Тайлър Бел. През следващите няколко минути двамата с Бри ограничихме общуването си само до жестове с ръце и бележките, които тя ми подаваше, докато ВПУ ни диктуваше нарежданията си.
Черният „Хайлендър“ с жената зад волана оставаше точно зад нас, на две коли разстояние.
Бри отново надраска на листчето:
Имаш ли представа накъде отиваме?
Поклатих глава. Но съвсем леко, само колкото тя да го забележи.
Как ще обърнем нещата в наша полза?
Още едно едва забележимо поклащане на глава от моя страна.
Има ли оръжие в колата?
Въздъхнах, преди за трети път да кимна отрицателно.
Бяхме заминали за Монтана без оръжието си. Може би Тайлър Бел се бе досетил и за това, понеже нищо не спомена за пистолети, щом се разделихме с мобилните си телефони.
Той ни разкарваше из цял Вашингтон. Накрая ни изведе на Масачузетс авеню, а после по Седма улица към Капитолия.
Мислите ми препускаха бясно в различни посоки, докато напредвах мълчаливо в указаната ми посока. Къде, по дяволите, ни водеше той? И какво ще се случи, като стигнем края на маршрута?
От Седма улица завихме по Джорджия авеню, после прекосихме кампуса на университета „Хауърд“ и продължихме нататък. Защо точно тази част на града? И защо се случваше всичко това?
Някъде между хълмовете Кълъмбия и Петуърт навлязохме в участък, пълен с малки магазинчета за стоки на дребно, няколко заведения за бързо хранене и авторемонтни работилници. Бел ми каза да намаля скоростта и да внимавам.
— Повярвай ми, много внимавам.
Следях номерата на сградите, покрай които минавахме. Изредиха се една сергия с ямайски сладкиши, един салон за педикюр, една бензиностанция, една заложна къща, а после — няколко празни склада.
— Номер три три три седем — каза ни Тайлър Бел. — Виждаш ли го?
Видях го. На прозореца, над първоначалния транспарант „ДАВА СЕ ПОД НАЕМ“, беше закрепен още един, оранжев, с надпис „ДАДЕН ПОД НАЕМ“.
— Сега поемете по съседната пресечка и влезте в сградата отстрани — нареди ми Бел. — Без евтини трикове. Не мога да ви обещая същото.
116.
Изтеглих автомобила си надолу, по тясното единично платно, до малък паркинг отзад, с място може би за три автомобила. Когато излязохме от колата, видях как черният „Хайлендър“ блокира входа на платното — или изход, в зависимост от това откъде го гледаш.
Шофьорът остана зад волана, но продължаваше да ни следи зорко. Изглеждаше едновременно загадъчен и заплашителен. Почти напълно бях сигурен, че е жена, но не всичко беше такова, каквото изглеждаше.
Двамата с Бри влязохме в сградата. Озовахме се пред очукана зелена метална врата, подпряна с тухла. Вътре ни очакваше бетонна стълба. Имах чувството, че съм в някоя сцена от серията трилъри „Пила“.