— Слез по стъпалата — нареди ми Тайлър Бел. — Продължи направо. Не забравяй, че нямаш друг избор.
Ивица странно ярка светлина се процеждаше под прага на друга врата в дъното на стълбата.
— Бел, какво има тук? — попитах го. — Къде отиваме?
— Като влезеш, затвори вратата след себе си. Но първо влез. Или ще последва ужасна сцена с участието на твоя приятел.
Бри и аз се спогледахме. Сега бе моментът да се обърнем назад и да побегнем, ако въобще имахме избор. Но това нямаше да стане, поне не с мен.
— Да вървим — рече Бри. — Ако се открие някаква възможност, ще се възползваме от нея.
Аз влязох пръв.
Стените бяха от грубо пресована шлака, нямаше парапет. Долавяше се слаба миризма на сяра, която дразнеше върха на езика ми. Когато се озовахме пред вратата в дъното на стълбата, сграбчих ръждясалата кръгла дръжка, която не се завъртя. Побутнах вратата и тя се открехна.
И тогава…
Ярка светлина заля очите ми! Едва когато успях да избистря зрението си, видях един от няколкото прожектора, поставени върху триножници, които осветяваха всяко ъгълче на влажното подземие.
— Ето го твоето момче! — каза Бел.
Сампсън седеше на един стол с вързани зад гърба ръце. Върху очите му бе залепено сребристо тиксо. Когато се извърна при шума от отварянето на вратата, видях ужасна рана на лицето му, все още кървяща. Но най-лошото бе, че кръвта му бе използвана за изписването на буквите ВПУ на стената зад него. С много, много кръв.
Отдясно на стола на Сампсън бяха оставени още два празни стола, като на пода до всеки от тях имаше по едно намотано въже.
Някакъв мъж, най-вероятно Тайлър Бел, бе застанал отстрани с видеокамера в едната си ръка и пистолет в другата. Лицето му оставаше в сянка. Загадъчен, както винаги. Но това щеше да свърши сега, нали?
От камерата се проточваше кабел, преметнат върху дървена маса, отрупана с най-различни неща. Видях лаптоп с вдигнат капак. На екрана се виждаше познатата ми начална уебстраница на сайта на Тайлър Бел, но с една незначителна разлика. Там, където досега имаше изображение на телевизор с празен екран със снежинки от статичното електричество, в момента се показваше кадър, сниман на живо. Двамата с Бри бяхме в средата, втренчени в себе си.
Главата на Бел бавно се извърна от визьора на телевизионната камера към лицата ни. Когато видя, че го наблюдавам, той ни поздрави:
— Добре дошли в студиото ми.
117.
— Сампсън, добре ли си? — попитах аз. — Джон? Джон?
Накрая той кимна немощно.
— Никога не съм бил по-добре. — Не погледна към мен. Беше превит надве, със засъхнали почернели петна от кръв по сивата тениска и по анцуга си.
— Добре казано, детектив Сампсън — изрече с дрезгав глас Тайлър Бел. — Май аз не съм единственият добър драматичен актьор тук.
— Това моят глок ли е? — Бри се взираше в оръжието в ръката на Бел.
— Да, той е. Много добър модел. Не помниш ли, когато Нийл Стивънс ти го отне? Да, това бях аз. Какво друго да кажа — отличен актьор съм.
— Всичко помня, задник. Не си толкова добър, колкото си мислиш.
— Може би. Но все пак съм достатъчно добър, нали?
— За какво е всичко това? — намесих се аз, опитвайки се да забавя нещата, да забавя Бел и може би дори да получа няколко отговора от него.
— О, сигурен съм, че за по-голямата част си се досетил, доктор Крос. Достатъчно умен си за това.
— Значи ако кажа номер три три три седем на Джорджия авеню… — подех аз.
— Ще си изгубиш времето. Никой не ни наблюдава — засега.
Бел сведе очи към камерата, сетне отново ги насочи към мен.
— Предаването на живо щеше да се получи добре, но аз не съм глупак. Детектив Стоун, искам да легнеш по очи, с разперени ръце от двете страни. Крос — кимна към стола в средата, — седни тук. Отдъхни си малко.
— Но за какво е…
Той стреля веднъж в стената, над рамото на Сампсън.
— Казах да седнеш.
Направих, както ми беше казано, и тогава отгоре се чуха някакви стъпки. Те прекосиха уверено пода, сетне отекнаха надолу по стъпала, навярно намиращи се наблизо. Но не по тези, по които бяхме слезли двамата с Бри. Явно имаше друг вход.
Тайлър Бел продължаваше да насочва камерата към мен, без да се оглежда наоколо. Предположих, че искаше да улови реакцията ми и да я запише във филма, който снимаше. В далечния край на помещението се отвори врата. Но не можах да видя кой стои там…
— Защо се забави толкова много? — попита Бел.
— Извинявай. Трябваше да заключа. Този квартал не е от най-спокойните.