Температурата моментално се покачи с двадесетина градуса. Двамата готвачи ми закрещяха нещо на испански.
Твърде късно — видях как Антъни ме напада отдясно. Какво, по дяволите, ставаше? Един чугунен тиган изгори ризата ми, усетих пронизващата болката в рамото.
Замахнах инстинктивно с другата ръка. Първият удар отдолу го улучи в слепоочието, а вторият — в гърлото.
Антъни залитна, изпусна нагорещения тиган и сега аз го сграбчих. Запратих го право във физиономията му, но после веднага го пуснах, за да не изгори ръката ми. Той изрева зверски и се олюля назад. Почернялата гума на маската провисна около ухото му. Двамата готвачи се разкрещяха така обезумяло, сякаш те бяха изгорени.
Антъни се улови за ръба на кухненския блок. Докопа друг нагорещен тиган и метна срещу мен цвърчащите в него мазнина и зеленчуци. Успях да избягна летящата мазна смес, но в това време той хукна към задната врата.
Докато тичаше, събори лавиците за хляба. Навсякъде се разпиляха чинии и прибори. Вдигна се адски шум, последва пълен хаос, много керамични съдове се изпотрошиха.
— Сестра ми е мъртва! — кресна той назад към мен. Което означаваше, че сега наистина е бесен.
Грабнах един голям кухненски нож и налетях след него.
122.
Когато изскочих на дългия и широк вход за доставчиците, чух някъде наблизо вой на сирени. Отчаяно се надявах да идват за нас и че някой все пак ще се досети накрая, че аз съм тук, отзад, заедно с ВПУ.
Изходът се простираше покрай няколко сгради, като отдясно свършваше в задънена уличка, а отляво преминаваше в оживена централна улица. Тя беше само на петдесетина метра оттук, но той не би могъл да стигне толкова далеч.
Тогава къде се криеше? Трябва да е някъде наблизо. Но къде?
Вдигнах капака на най-близкия контейнер за смет. Лъхна ме отблъскваща воня на боклук, но нямаше никаква следа от Антъни. Никакъв ВПУ. Обърнах се с гръб към изхода и се наведох, за да проверя дали все пак не се крие там.
Покрай стената бяха подредени още три контейнера за смет. На отсрещната страна бяха струпани мръсни, ръждясали автомобили. Приклекнах и надзърнах под тях. Не се беше скрил там. Тогава къде се бе дянал?
Съзрях го с крайчеца на окото си — съвсем навреме. В противен случай щеше да среже лицето ми. Беше зад един от контейнерите за смет и също като мен стискаше нож в ръката си. Изглеждаше уверен и смущаващо спокоен, все едно играеше поредната си роля.
Аз със сигурност не бях толкова уверен — ножовете не бяха моята стихия. Но кухненският нож бе единственото оръжие, с което разполагах в момента.
Той отново ме нападна. Острието профуча покрай лицето ми и едва не ме поряза. Антъни замахна с ножа отново и отново.
Престорих се, че се приготвям да отвърна на атаката му и мъжът се засмя.
— Мисля, че това започва да ми харесва — каза ми Антъни. — Направо съм сигурен. Тренирал съм ръкопашни схватки. А как си ти в този спорт, доктор Крос?
Ала не си направи труда да продължи да ме дразни или изпитва, а отново замахна към мен. Отскочих и той не ме улучи, разминах се на сантиметър.
Лицето на Антъни беше напрегнато, вените му пулсираха, но очите му блестяха закачливо. Явно си играеше с мен. Дали нарочно не ме улучи? За да удължи забавлението?
— Виждам великия Алекс Крос — присмя се той. — Жалко, че нямаме публика.
— О, но вие имате. Този път аз съм вашата публика, ВПУ — прозвуча някакъв глас.
И двамата се извърнахме — и видяхме Кайл Крейг.
123.
Гласът на Кайл звучеше възбудено, почти радостно. Но на какво се радваше? Да ни види? Или да бъде видян?
— Каква приятна гледка за мен! Великият ВПУ, и то срещу великия Алекс Крос. Най-после един срещу друг в дуел на живот и смърт. И то с кухненски ножове. Какво не бих платил, за да видя това. Но, хей, сега дори не се налага да плащам. Защото съм тук, нали?
ВПУ вдигна ножа си и зае предизвикателна поза, но продължи да поглежда към Кайл.
— Какво търсиш тук? — попита.
— Възхищавам се на работата ти, разбира се — отвърна Кайл. Изглеждаше съвсем искрен. — Също както всеки един от верните ти почитатели, ако можеше да присъства. Щяха да се подредят на опашка по цялата улица, за да видят това зрелище. Не съм спирал да те следя. След срещата ни пред къщата на Крос.
— Смяташ, че не схващам сарказма ти ли? — озъби се ВПУ.
— Пази си силите. И внимавай сега с доктор Крос. Не го изпускай от очи. Ако има възможност, ще ти пререже гърлото. Той е много потаен и ловък.
— Не може да ме нарани — заяви ВПУ равнодушно. — Не е достоен съперник за мен. Както и ти.