Дак млъкна; за момент не се чуваше нищо друго освен плачливия вой на редкия марсиански въздух край покрива. На Марс човек вероятно може да измине двеста метра без кислородна маска, ако е в добра форма. Струва ми се, че съм чел за някакъв случай, когато един човек извървял почти осемстотин метра, преди да умре. Погледнах към километража и видях, че сме на около двадесет и три километра от Годард сити.
Пленникът бавно каза:
— Честна дума, нищо не знам. Просто ми платиха, за да блъсна колата.
— Ние ще се опитаме да ти стимулираме паметта — портите на марсианския град бяха току пред нас; Дак започна да намалява ход. — Шефе, тук трябва да излезеш. Родж, я си извади пистолета и освободи Шефа от нашия гостенин.
— Добре, Дак — Родж се намести до мен и ръгна мъжа в ребрата — също с кокалчета на пръста си. Аз се отместих. Дак удари спирачките и колата спря точно пред портите.
— Имаме четири минути — щастливо рече той. — Хубава кола. Ще ми се да беше моя. Родж, я се дръпни малко и ми направи място.
Клифтън се отмести и Дак ловко удари шофьора по врата с ръба на дланта си; човекът се свлече.
— Това ще го държи мирен, докато не се озовеш в безопасност. Не можем да си позволим някаква неприлична бъркотия точно пред погледа на гнездото. Дайте да си сверим часовниците.
Сверихме ги. Имах още около три минути и половина до последния срок.
— Трябва да влезеш точно навреме, разбираш ли? Не по-рано, не по-късно, а точ в точ.
— Точно така — отвърнахме в хор с Клифтън.
— Ще ти трябват може би тридесет секунди, за да се изкачиш по рампата. Какво искаш да направиш с останалите три минути, които ти остават?
Въздъхнах.
— Просто да си овладея нервите.
— Нервите ти са съвсем наред. Преди малко не пропусна нито един номер. Горе главата, синко. След два часа ще можеш да потеглиш към къщи и хонорарът ще ти гори джобовете. Вече правим последната обиколка.
— Надявам се. Доста напрегнато беше. Дак?
— Да?
— Ела за малко — излязох от колата и му махнах с ръка да се отдалечи малко с мен. — Какво ще стане, ако сбъркам нещо — там, вътре?
— А? — Дак ме погледна изненадано, а сетне се разсмя — май прекалено искрено. — Нищо няма да сбъркаш. Пени ми каза, че го знаеш като по вода.
— Да, но предположи, че направя гаф.
— Няма да направиш гаф. Зная как се чувстваш; и аз бях така при първото ми самостоятелно приземяване. Само че когато то започна, бях така зает да го направя, че нямах време да го сбъркам.
Клифтън се обади с изтънял от редкия въздух глас:
— Дак! Следите ли времето?
— Време — бол. Повече от минута.
— Господин Бонфорте! — беше гласът на Пени. Обърнах се и тръгнах към колата. Тя излезе и ми подаде ръка. — Късмет, господин Бонфорте.
— Благодаря, Пени.
С Родж си стиснахме ръцете, а Дак ме потупа по рамото.
— Минус тридесет и пет секунди. По-добре да тръгваш.
Кимнах и поех нагоре по рампата. Когато стигнах върха, трябва да са оставали една или две секунди до точното уговорено време, защото щом доближих огромните порти, те се отвориха назад. Поех дълбоко въздух и изругах тая проклета въздушна маска.
И сетне влязох в ролята си.
Независимо колко пъти си го правил, от това първо излизане на сцената, когато завесата се вдига за първа вечер на всяка нова постановка, дъхът ти спира и сърцето замира. Разбира се, знаеш си репликите. Разбира се, вече си помолил директора да отмени представлението. Разбира се, минавал си през всичко туй и друг път. Няма никакво значение — когато за пръв път излезеш там, знаейки, че всички тия очи те гледат, че те чакат да проговориш, чакат те да направиш нещо, чакат може би дори да си забравиш ролята — е, братче, усещаш го и още как. Тъкмо затова са измислени суфльорите.
Погледнах, видях моята публика и ми се прииска да избягам. За пръв път от тридесет години имах сценична треска.
Докъдето ми виждаха очите, напреде ми гъмжеше от членовете на гнездото. Точно пред мен имаше една свободна алея, а от двете й страни — хиляди очи, насадени гъсто едни до други като аспарагус. Знаех, че първото нещо, което трябва да сторя, е бавно да измарширувам по средата на тази алея към отсрещния й край, до рампата, която води надолу във вътрешното гнездо.
Не можех да помръдна.
Казах си: "Слушай, момче, ти си Джон Джоузиф Бонфорте. Бил си тук десетки пъти. Тези хора са ти приятели. Тук си, защото искаш да си тук — и защото те те искат тук. Така че — марш по пътеката. Там там та там! „Ето булката идва!“