— Мисля, че просто трябва да се натисне тук — което и сторих. В предното стъкло се появи изрядна петсантиметрова дупка и колата престана да бъде херметизирана.
Пени ахна. Аз казах:
— Ох, съжалявам. Ще го зарежа, докато Дак не ме обучи.
Тя преглътна.
— Нищо, нищо. Само внимавай къде си го насочил — после подкара колата и аз открих, че Дак не е единственият, който не си поплюва с въздушната клапа.
Вятърът свиреше през дупката, която бях направил. Попитах я:
— Защо е това бързане? Трябва ми малко време да науча репликите си за пресконференцията. Донесе ли ми ги? И къде са другите? — напълно бях забравил за шофьора, когото бяхме пленили; не бях и помислил за него, откакто се бяха отворили портите на гнездото.
— Не. Те няма да дойдат.
— Пени, какво има? Какво е станало? — чудех се дали ще мога да дам пресконференция, без някой да ме подготви. Вероятно бих могъл да им кажа нещичко за осиновяването; това поне нямаше нужда да го имитирам.
— Станало е, че господин Бонфорте… те го намериха.
6
Дотогава не бях забелязал, че тя нито веднъж не ме нарече „господин Бонфорте“. Разбира се, че не би могла да го направи, защото аз вече не бях той; отново си бях Лори Смайд — онова актьорче, което бяха наели да го дублира.
Облегнах се назад, въздъхнах и си позволих да се отпусна.
— Е, най-накрая приключихме, пък и успяхме да си пробутаме номера — чувствах, че от плещите ми се е смъкнала голяма тежест; даже и не знаех колко е голяма, докато не я свалих. Дори „куцият“ ми крак престана да ме наболява. Пресегнах се, потупах ръката на Пени на кормилото и казах със собствения си глас:
— Радвам се, че всичко свърши, обаче ти, аверче, ще ми лисваш. Ти си трупар. Белята е, че и най-добрата постановка се изчерпва и компанията се разпада. Надявам се някой ден пак да се видим.
— И аз се надявам.
— Предполагам, че Дак вече е скроил някой номер, за ме скрие и да ме вкара тайно пак в „Том Пейн“.
— Не зная — гласът й прозвуча доста странно, така че й хвърлих един бърз поглед и видях, че плаче. Сърцето ми подскочи. Пени плаче? Защото се разделяме? Не можех да го повярвам, а ми се искаше. Човек може да се излъже, че с моите красиви черти и възпитаните ми маниери ще съм неустоим за жените, ала за съжаление фактите показват, че твърде много от тях устояват с лекота. Пени като че ли изобщо не го намираше за трудно.
— Пени, сладурче — казах бързо, — защо са тия сълзи? Ще потрошиш колата.
— Не мога да се спра.
— Ами… що не ме осветлиш? Какво не е наред? Казваш, че са го намерили; нищо друго не си ми казала — изведнъж изпитах ужасяващо, но логично подозрение. — Жив е, нали?
— Да… жив е… само че те са го…! — тя се разхълца и се наложи аз да сграбча кормилото.
Тя бързо се изправи.
— Съжалявам.
— Искаш ли аз да карам?
— Сега ще се оправя. Освен това ти не знаеш да шофираш — искам да кажа, че се смята, че ти не знаеш да шофираш.
— Ъ? Я не се втелявай. Знам да шофирам, а сега вече няма значение дали… — и млъкнах, защото внезапно осъзнах, че все още има значение. Ако са малтретирали Бонфорте така, че да си личи, той не би могъл да се появи пред обществото в този вид — поне не само петнадесет минути, след като е бил осиновен в гнездото на Ккках. Може би щеше да се наложи аз да дам тая пресконференция и да се оттегля пред очите на всички, докато онзи, дето ще го вмъкнат тайно в кораба, ще е Бонфорте. Е, голяма работа — още едно повикване за последен поклон пред завесата. — Пени, Дак и Родж искат ли да остана още малко в ролята? Да я изиграя ли пред репортьорите? Или да не го правя?
— Не зная. Нямаше време.
Вече приближавахме редицата складове край полето и гигантските мехурести куполи на Годард сити се виждаха.
— Пени, намали малко и дай да поговорим разумно. Трябва да си науча репликите.
Шофьорът беше проговорил — пропуснах да попитам дали са го подложили на процедурата с фибите или не. След туй го пуснали да се върне обратно, но без да му вземат маската; останалите отпрашили към Годард сити, като Дак седнал на кормилото. Почувствах се щастлив, загдето ме бяха оставили; на воаяжьорите не би трябвало да позволяват да карат нищо друго освен космически кораби.
Отишли на адреса, който шофьорът им дал — в Стария град под най-първия купол. Доколкото можах да разбера, мястото е от онзи тип джунгла, който представлява всяко пристанище още откакто финикийците са минали под платна край Африканския рог — свърталище на освободени каторжници, проститутки, търговци на наркотици, скитници и друга измет — район, където полицаите ходят само по двама.