Информацията, която изстискали от шофьора, била вярна, но с няколко минути остаряла. В стаята определено било имало затворник, защото вътре стояло легло, което явно било използвано поне седмица, а кафеникът бил още горещ — и на полицата в една хавлиена кърпа била увита старомодна подвижна зъбна протеза, която Клифтън идентифицирал като собственост на Бонфорте. Самият Бонфорте обаче отсъствал — както и хората, които го били отвлекли.
Тръгнали си оттам с намерението да се придържат към първоначалния план — да обявят, че отвличането е било веднага след осиновяването и да натиснат Бутройд, като го заплашат, че ще се обърнат към Гнездото на Ккках. Само че намерили Бонфорте, направо налетели върху него на улицата, тъкмо преди да излязат от Стария град — жалък стар залитащ бродяга, небръснат от една седмица, мръсен и замаян. Мъжете не го познали, обаче Пени го разпознала и ги накарала да спрат.
Когато стигна до този момент, тя пак се разрида, та едва не се блъснахме в един автовлак, който завиваше към някаква товарна рампа.
Логичната възстановка на събитията показваше, че юнаците във втората кола — онази, която трябваше да ни блъсне — са докладвали в централата си, след което безликите водачи на нашите противници са решили, че отвличането вече не им върши работа. Въпреки аргументите, които бях чувал, бях изненадан, че просто не са го убили; едва по-късно разбрах, че онова, което бяха сторили, е било по-рафинирано, по-пригодно за целите им и далеч по-жестоко от убийството.
— Той сега къде е? — попитах.
— Дак го откара в общежитието на воаяжьорите в Купол 3.
— Натам ли отиваме?
— Не зная. Родж каза само да те взема и изчезнаха през служебния вход на общежитието. О, не, не мисля, че трябва да рискуваме да идем там. Не зная какво да правим.
— Пени, спри колата.
— А?
— Тази кола сигурно разполага с телефон. Няма да мръднем и на сантиметър, докато не открием или не измислим какво да правим. За едно обаче съм сигурен: ще трябва да остана в ролята, докато Дак или Родж решат, че трябва да изчезна. Някой ще трябва да говори с новинарите. Някой ще трябва открито да се качи на „Том Пейн“. Сигурна ли си, че господин Бонфорте не може да бъде поспретнат така, че той да може да я свърши?
— Какво? О, вероятно не би могъл. Ти не си го видял.
— Е, не съм. Ще ти повярвам на честна дума. Добре, Пени. Аз отново съм господин Бонфорте и ти си моята секретарка. По-добре да свикнем с тая мисъл.
— Да… господин Бонфорте.
— Моля те, би ли се опитала да се свържеш с капитан Броудбент по телефона?
Не успяхме да намерим в колата телефонен справочник и тя трябваше да потърси „Информация“, но накрая влезе в канала на клуба на воаяжьорите. Можех да чувам и отсрещната страна.
— Пилотският клуб. Тук госпожа Кели.
Пени прикри с ръка микрофона.
— Да си кажа ли името?
— Карай направо. Нямаме нищо за криене.
— Аз съм секретарката на господин Бонфорте — мрачно издума тя. — Там ли е неговият пилот? Капитан Броудбент.
— Знам, го миличка — после се чу вик: „Хей! Вие, пушачите, видяхте ли Дак да влиза?“ И след известна пауза гласът продължи:
— Отишъл е в стаята си. Сега ще му звънна.
Почти веднага Пени рече:
— Шкипере? Шефът иска да говори с теб — и ми подаде слушалката.
— Дак, тук е Шефът.
— О-о. Къде сте… господине?
— Все още в колата. Пени ме взе. Дак, мисля, че Бил е насрочил пресконференция. Къде е тя?
Той се поколеба.
— Радвам се, че се обадихте, господине. Бил я отмени. Имаше… лека промяна в положението.
— Пени ми каза. Това ме устройва; доста съм уморен. Дак, реших да не оставам довечера в калта: куцият ми крак ме тормози и се надявам наистина да си почина в безтегловност — аз мразех безтегловността, ала не и Бонфорте. — Някой от вас с Родж ще ме извини ли пред комисаря и така нататък?
— Ще се погрижим за всичко, господине.
— Хубаво. Кога ще успеете да ми уредите една совалка?
— „Пикси“ все още ви чака, господине. Ако искате, идете на трета врата. Аз ще звънна и ще уредя някоя вътрешна кола да ви вземе.
— Много добре. Край.
— Край, господине.
Подадох слушалката на Пени да я остави на рамата й.
— Къдрокоске, не знам дали тази телефонна честота се следи или не, нито пък дали не е възможно цялата кола да се подслушва. Ако е вярно едното от двете, те може да са научили две неща — къде е Дак и оттам къде е той, и, второ, какво се каня да направя сега. Това нещо говори ли ти?
Тя се позамисли, пък извади секретарския си бележник и написа: „Хайде да се отървем от колата.“