Кимнах, взех бележника от нея и написах: „На какво разстояние сме от Врата 3?“
Тя отговори: „Можем да стигнем пеша.“
Излязохме мълчешком и тръгнахме. Тя сви в някакъв паркинг за висши служители край един от складовете и паркира колата там; несъмнено след време щяха да я върнат където й беше мястото — макар такива подробности вече да нямаха значение.
Бяхме извървели петдесетина метра, когато спрях. Нещо не бе наред. Във всеки случай не беше времето. Беше почти меко и слънцето ярко светеше на чистото пурпурно марсианско небе. Минаващите коли и хора като че изобщо не ни забелязваха или ако забелязваха някого, това бе хубавата млада жена, а не мен. И въпреки това нещо ме гнетеше.
— Какво има, Шефе?
— Ъ? Да, точно това е!
— Моля, господине?
— Не се държа като „Шефа“. Не му е в характера да се крие така. Връщаме се, Пени.
Тя не каза нищо, а ме последва до колата. Този път се качих на задната седалка, настаних се там с величествен вид и я оставих да ме откара до Врата 3.
Не беше вратата, пред която бяхме пристигнали. Мисля, че Дак я бе избрал, защото през нея минаваха по-малко пътници, отколкото товари. Пени не обръщаше никакво внимание на знаците и закара големия Ролс право до вратата. Полицаят на терминала се опита да я спре, а тя просто му рече студено:
— Колата на господин Бонфорте. Моля ви, бихте ли съобщили в канцеларията на комисаря да я потърсят тук?
Онзи се пообърка, хвърли един поглед в задното отделение, изглежда ме позна и ни остави. Отвърнах му с приятелско махване на ръката и той ми отвори вратата.
— Лейтенантът ужасно се заяжда да не пускаме никого зад оградата, господин Бонфорте — извини се той, — но аз предполагам, че всичко е наред.
— Можете веднага да махнете колата — рекох. — Моята секретарка и аз потегляме. Тук ли е колата от космодрума?
— Сега ще попитам на вратата, господине — и той тръгна. Точно толкова публика ми трябваше, за да превърна в непробиваема истина фактът, че „господин Бонфорте“ е пристигнал със служебна кола и е тръгнал за космическата си яхта. Пъхнах жезъла на живота под мишница като жезъла на Наполеон и закуцуках след полицая, а Пени се помъкна с мен. Ченгето поговори с пазача на вратата и с усмивка се забърза към нас.
— Космодрумната кола ви чака, господине.
— Много ви благодаря — вътрешно се поздравих с точния разчет на времето.
— Ъ-ъ… — ченгето като че ли се развълнува и бързо добави с приглушен глас:
— И аз съм експанзионист, господине. Добра работа свършихте днес — и погледна жезъла на живота с известно страхопочитание.
Знаех със сигурност как би се държал Бонфорте при подобно положение.
— Благодаря. Надявам се, че имате много деца. Трябва да си осигурим солидно мнозинство.
Той избухна в по-силен смях, отколкото шегата си заслужаваше.
— Тази си я биваше! Ще имате ли нещо против, ако я разкажа?
— Ни най-малко — бяхме вървели заедно и сега тъкмо минавах през вратата. Пазачът на вратата докосна ръката ми.
— Ъ-ъ-ъ… вашият паспорт, господин Бонфорте.
Вярвам, че изражението ми не се промени.
— Паспортите, Пени.
Тя ледено изгледа служителя.
— Капитан Броудбент се е погрижил за всички необходими документи.
Той ме погледна и отмести очи встрани.
— Предполагам, че всичко е наред, обаче се предполага, че аз трябва да ги проверя и да запиша серийните им номера.
— Да, разбира се. Е, мисля, че ще трябва да помоля капитан Броудбент да изтича дотук. Определили ли са часа на излитане на моята совалка? Може би ще е по-добре да уредите с командната кула да отложат полета.
Пени обаче се разфуча като котка.
— Господин Бонфорте, това е смешно! Никога досега не сме се сблъсквали с такава бюрокрация — поне не на Марс.
Ченгето бързо рече:
— Разбира се, че всичко е наред, Ханс. В края на краищата това е господин Бонфорте.
— Да, ама…
Прекъснах го със щастлива усмивка.
— Има по-прост изход. Ако вие — как се казвате, господине?
— Хаслвантер. Ханс Хаслвантер — с нежелание отговори той.
— Господин Хаслвантер, ако позвъните на господин комисаря Бутройд, аз ще поговоря с него и ще можем да спестим на моя пилот разходката дотук, а аз ще си спестя един час, че и повече.
— А-а-а, не бих искал да го правя, господине. Не мога ли да набера номера на дежурния капитан на космодрума? — с надежда попита пазачът.
— Просто ми наберете номера на господин Бутройд. Аз ще му се обадя — този път вложих в гласа си мъничко студенина — като някой зает и важен човек, който иска да бъде демократичен, обаче вече е изтърпял всички разпореждания и спънки, които е бил склонен да понесе от страна на разни низши служители.