Това свърши работа и той бързо каза:
— Сигурен съм, че всичко е наред, господин Бонфорте. Просто… просто нарежданията са такива, нали знаете.
— Да, знам. Благодаря — и се наканих да мина.
— Момент, господин Бонфорте! Погледнете насам.
Озърнах се. Педантичният служител ни бе задържал достатъчно, за да позволи на пресата да ни стигне. Един мъж бе облегнал коляно на земята и бе насочил към мен стереокамера. Вдигна очи към мен и рече:
— Хванете жезъла така, че да го виждаме.
Неколцина други с най-разнообразно оборудване се насъбраха около нас; един от тях се покатери на покрива на Ролса. Втори ми тикаше микрофона си, а трети държеше като пистолет един насочен микрофон.
Бях ядосан като примадона, чието име е било набрано с дребен шрифт, но си спомних кой се предполага, че съм. Усмихнах се и тръгнах бавно. Бонфорте добре съзнаваше факта, че на екран движението изглежда по-бързо; можех да си позволя да го направя както трябва.
— Господин Бонфорте, защо отменихте пресконференцията?
— Господин Бонфорте, твърди се, че възнамерявате да поискате Великото събрание да даде пълно имперско гражданство на марсианците; бихте ли го коментирали?
— Господин Бонфорте, кога смятате да поискате вот на недоверие на сегашния парламент?
Вдигнах ръката си с жезъла и се ухилих.
— Моля ви, един по един! Какъв беше първият въпрос?
Те, разбира се, всички отговориха едновременно; докато уредят помежду си кой след кого ще бъде, аз се изхитрих да профукам няколко минути, без да се наложи да отговарям каквото и да било. В този момент се зададе Бил Корпсман.
— Имайте малко милост, момчета. Шефът е изкарал тежък ден. Аз ще ви дам всичко, което ви трябва.
Протегнах длан да го спра.
— Мога да отделя една-две минути, Бил. Господа, всеки миг трябва да замина, но ще се опитам да отговоря на основните ви въпроси. Доколкото зная, сегашният парламент не планира никакво преразглеждане на връзките на Марс с Империята. Тъй като аз не съм в правителството, собствените ми възгледи едва ли имат някакво отношение към въпроса. Предлагам ви да попитате господин Кирога. По въпроса колко скоро опозицията ще предизвика вот на недоверие всичко, което мога да кажа, е, че няма да го направим, докато не се уверим, че можем да го спечелим — а за това вие знаете точно толкова, колкото и аз.
Някой рече:
— Това май не ни говори много.
— То и не е предназначено да ви говори много — изстрелях аз, като смекчих отговора си с усмивка. — Питайте ме за неща, на които имам законно право да отговарям, и аз ще ви отговоря. Питате ли ме нещо от рода на „Престанахте ли да биете жена си?“, аз ще ви давам съответстващи отговори — поколебах се, защото се сетих, че Бонфорте се ползва с репутация на прям и честен човек, особено с журналистите. — Само не си мислете, че шикалкавя. Всички знаете, защо съм тук днес. Ще ви кажа нещо за това и можете да ме цитирате колкото си щете.
Поразрових в ума си и измъкнах оттам едно подходящо парче от речите на Бонфорте, които бях изучавал.
— Истинското значение на това, което се случи днес, не е да се отдаде почит на един човек. Ето — и размахах марсианския жезъл, — доказателството, че две велики раси могат да си подадат ръка през пропастта на взаимното си непознаване с разбиране. Нашата собствена раса се е устремила към звездите. Ние ще открием — вече откриваме — че нашата численост ни оставя в незначително малцинство. Ако искаме да преуспеем в нашия стремеж към звездите, трябва да действаме честно, скромно, с открито сърце. Чувал съм да се говори, че ако им дадем възможност, нашите марсиански съседи щели да прегазят Земята. Това са глупости. Земята не е пригодена за марсианците. Нека защищаваме това, което ни принадлежи, но да не бъдем подлъгвани от страх и ненавист към глупави деяния. Звездите никога няма да бъдат достигнати от дребни умове; ние трябва да бъдем големи като самия космос.
Репортьорът вдигна вежда.
— Господин Бонфорте, струва ми се, че съм ви чувал да произнасяте тази реч миналия февруари.
— И ще я чуете следващия февруари. А също през януари, март и всички други месеци. Истината не може да бъде повтаряна прекалено често — хвърлих един поглед към пазача и добавих:
— Съжалявам, но сега трябва да вървя, че иначе ще изтърва броенето — обърнах се и влязох през вратата, а Пени ме последва.
Качихме се в една малка бронирана с олово кола и вратата се затвори с въздишка. Колата беше автоматизирана, така че не ми се наложи да играя за пред шофьора; облегнах се назад и се отпуснах.