— Уфф!
— Мисля, че се справи прекрасно — сериозно каза Пени.
— Затрудних се, когато той забеляза откъде плагиатствам.
— Да, но се измъкна. Беше си истинско вдъхновение. Ти… ти звучеше също като него.
— Имаше ли някой, когото би трябвало да наричам по име?
— Всъщност — не. Може би един или двама, обаче те не биха го очаквали, когато си така притиснат.
— Спипаха ме натясно. Тоя мотко пазачът с неговите паспорти. Пени, струва ми се, че ти би трябвало да държиш паспортите, а не Дак.
— Дак не ги държи. Всеки носи своя със себе си — тя бръкна в чантичката си и извади едно книжле. — Моят беше у мен, но аз не посмях да си призная.
— А?
— Неговият е бил у него, когато са го хванали. Не се осмелихме да поискаме нов — не и сега.
Изведнъж се почувствах много уморен.
Тъй като нямах инструкции от Дак или Родж, си останах в ролята по време на пътуването на совалката и влизането в „Том Пейн“. Не беше трудно; просто отидох направо в каютата на собственика и прекарах дълги, отвратителни часове в безтегловност, като си гризях ноктите и се чудех какво става долу на повърхността. Най-подир с помощта на таблетки против космическа болест успях да се унеса в често прекъсван сън — което си беше грешка, тъй като сънувах поредица кошмари: бях без гащи, поради което разни репортьори ме сочеха, ченгета ме потупваха по рамото, а марсианци насочваха жезлите си към мен. Всички знаеха, че съм измамник, и просто спореха помежду си кому се пада привилегията да ме разкъса на парчета и да ме пусне в дезинтегратора.
Събуди ме воят на алармата за ускорението. Вибриращият баритон на Дак бумтеше: „Първо и последно червено предупреждение! Една трета же! Една минута!“ Бързо-бързо се намъкнах в койката си и се вкопчих в нея. Почувствах се далеч по-добре, когато стартирахме; една трета от земното притегляне не е много — струва ми се, че е горе-долу колкото на повърхността на Марс, но е достатъчно да успокои стомаха и да направи от пода истински под.
Пет минути по-късно Дак почука и влезе, без да изчака, докато аз отивах да отворя вратата.
— Здраво, Шефе.
— Здрасти, Дак. Наистина се радвам да те видя пак тук.
— Не толкова, колкото аз — уморено рече той и погледна косо койката ми. — Имаш ли нещо против да се просна там?
— Моля.
Тръшна се в койката и пусна една въздишка.
— Мамка му, излезе ми душата! Мога да спя цяла седмица… и май ще го направя.
— Давай и двамата да се наспим. А-а… качи ли го на борда?
— Да. Леле, каква тренировка!
— Сигурно. Все пак вероятно е по-лесно да свършиш нещо такова в някое малко, неофициално космодрумче като туй, отколкото да правиш номерата, които ги беше измислил в Джеферсън.
— К’во? Не, тук е далеч по-трудно.
— А?
— То е ясно. Тук всеки познава всекиго, а и хората ще приказват — Дак криво се усмихна. — Донесохме го на борда като кашон със замразени канални скариди. Трябваше да платим и експортна такса.
— Дак, как е той?
— Ами… — Дак се намръщи. — Доктор Чапек казва, че ще оздравее напълно… че просто е въпрос на време — и тук той избухна. — Само да можех да ги докопам тези плъхове! Сърцето ти може да се скъса и да ти се прииска да ревнеш, ако видиш какво са го направили, и въпреки това трябва да ги оставим да минат метър — заради него.
Сам Дак беше доста близо до това да ревне. Аз внимателно казах:
— Доколкото разбрах от Пени, трябва доста да са го малтретирали. Много лошо ли е ранен?
— А? Нещо не си я разбрал. Като се изключи, че беше кирлив и мръсен и имаше нужда от бръснене, изобщо не беше физически наранен.
Изгледах го глуповато.
— Мислех си, че са го пребили. Нещо като да са го обработили с бейзболна бухалка.
— Предпочитам да беше тъй! Кой го е еня за няколко счупени кокала? Не, не, работата е там какво са направили с мозъка му.
— Ох… — почувствах, че ми прилошава. — Промили са го?
— Да… И да, и не. Не е възможно да са се опитвали да го накарат да говори, защото той нямаше никакви тайни, които да имат каквото и да било политическо значение. Винаги е действал открито и всеки го знае. Трябва да са го правели просто, за да го контролират, да го пазят да не избяга — и той продължи:
— Док казва, че сигурно са използвали минималната дневна доза — колкото да го държат послушен — малко до преди да го пуснат. Тогава са му шибнали толкова, че да превърне един слон в ломотещ идиот. Челните дялове на мозъка му трябва да са просмукани като сюнгер за баня.