Стана ми толкова зле, че се зарадвах, загдето не съм ял. Веднъж се бях просвещавал на тази тема; тя ми е толкоз омразна, че направо ме хипнотизира. Според мен да бърникаш в личността на някой човек е нещо неморално и разлагащо в абсолютен космически смисъл. В сравнение с това убийството е чисто престъпление — направо дребна простъпка. „Промиване на мозъка“ е термин, дошъл до нас от комунистическото движение в края на Мрачната епоха; отначало са го прилагали, за да прекършват човешката воля и да променят личността чрез физически унижения и рафинирани изтезания. Само че това е можело да отнеме цели месеци; по-късно открили „по-добър“ начин, чрез който един човек можел за секунди да бъде превърнат в бръщолевещ роб — просто като се инжектира някое от кокаиновите производни в челните дялове на мозъка.
Тази мръсна техника първоначално била развита със законови цели — за да успокояват умствено неуравновесени пациенти и да ги правят податливи на психотерапия. От тази гледна точка тя представлявала хуманен напредък, защото била използвана вместо лоботомията — „лоботомия“ е термин, който е почти толкова остарял, колкото и „девствен пояс“, но иначе означава да разбъркаш мозъка на някой човек с нож така, че да унищожиш личността му, без да го убиеш. Да, наистина са го правели — също както някога са биели хората, за да „изгонят от тях бесовете“.
Комунистите развили новия начин на промиване на мозъците чрез лекарства до ефикасна техника, а когато вече нямало комунисти, бандите на Братята я изфинили още повече, докато стигнали дотам да могат да определят толкова слаба доза на някой човек, че той просто да стане податлив на водачество — или пък да го натоварят така, че да се превърне в лишена от мисли маса протоплазма — и всичко туй в благото име на братството. В края на краищата, не можеш да постигнеш „братство“, ако някой е толкова упорит, че да иска да има собствени тайни, нали? А какъв по-добър начин да се увериш, че той не крие нещо от теб, от това да мушнеш една спринцовка покрай очната му ябълка и да му цръкнеш една доза разговорливо сокче в мозъка? „Не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата.“ Софистика на злодеите ли — ха!
Разбира се, това сега отдавна-отдавна е извън закона, като се изключи терапията с изричното съгласие на съда. Престъпниците обаче го използват, а и ченгетата понякога не са бели лилии, защото това принуждава един затворник да проговори и не оставя абсолютно никакви следи. Дори е възможно на жертвата да бъде наредено да забрави какво й е било сторено.
Повечето от горното ми беше известно още когато Дак ми разправи какво са направили с Бонфорте, а останалото го изплагиатствах от корабната „Енциклопедия Батавия“. Вижте статиите за „Психична цялост“ и за „Изтезания“.
Поклатих глава и се опитах да прогоня кошмарите от ума си.
— Но нали ще се оправи?
— Док казва, че опиатът не променя мозъчната структура, а само я парализира. Казва, че най-накрая кръвният ток ще обере и отнесе целия наркотик; той ще стигне до бъбреците и ще се изхвърли от тялото. Само че това ще отнеме доста време — Дак ме погледна. — Шефе?
— А? Не е ли време вече да зарежем това „Шефе“? Той се е върнал.
— Точно за това исках да поговорим. Ще те затрудни ли много да продължиш с превъплъщението още съвсем мъничко?
— Но защо? Тук освен нас друг няма.
— Не е съвсем тъй. Лоренцо, ние успяхме да задържим това в пълна тайна. Значи аз, ти — той отвори два пръста от свитата си в юмрук ръка. — сетне Док, Родж и Бил. И, разбира се, Пени. На Земята има един мъж на име Ленгстън, когото никога не си виждал. Мисля, че Джими Уошингтън подозира нещо, но той и на майка си не би казал кое време на деня е. Не знаем колко души са взели участие в отвличането, но можеш да си сигурен, че не са много. Във всеки случай, те няма да посмеят да се разприказват — и майтапът е там, че дори и да поискат, вече не могат да докажат, че той изобщо някога е отсъствал. Само че мисълта ми е: тук, на „Томи“ никой от екипажа, нито пък от безделниците не знае нищо. Какво ще кажеш, синко, да продължиш с имперсонацията и всеки ден да се оставяш хората от екипажа, гаджето на Джими Уошингтън и тем подобни да те виждат — докато той се оправи? А?
— Ммм… Не виждам защо пък не. Колко време ще трае това?
— Само докато се върнем. Ще караме бавничко, на ниска тяга, така че на теб ще ти хареса.
— Добре. Дак, не смятай това към заплащането ми. Тази част ще я свърша просто защото не мразя промиването на мозъци.
Дак подскочи и ме тупна по рамото.
— Ти си мой тип, Лоренцо. Не се безпокой за заплащането си; ще се погрижим за това — държанието му изведнъж се промени. — Чудесно, Шефе. Ще се видим сутринта, господине.