— Ти се погрижи да ги произнесеш ефективно! За думите аз ще имам грижа.
— Не ме разбираш, Бил. Хич не ме интересува дали речта е политически ефективна, или не; работата ми е да предам вярно характера на персонажа. Не мога да го направя, ако слагам в устата на героя думи, които той никога не би употребил; ще звучи така насилено и фалшиво, както ако някоя коза задекламира на гръцки. Ако обаче прочета речта с думи, които той би използвал, тя автоматично ще стане ефективна. Той е голям оратор.
— Слушай, Смайд, ти не си нает да пишеш речи. Нает си да…
— Бил, я успокой топката! — намеси се Дак. — И, освен това, малко по-кротко с тоя „Смайд“. Е, Родж? Какво ще кажеш?
Клифтън рече:
— Доколкото разбирам, Шефе, единственото ви възражение е срещу някои от фразите?
— Ами да. Бих предпочел да клъцна тази лична нападка срещу господин Кирога, както и инсинуацията за финансовите му поддръжници. На мен не ми звучи като истински Бонфорте.
Той придоби смутен вид.
— Това парче аз го турих. Но може би сте прав. Той винаги е склонен да оправдае някого поради липса на доказателства — и Клифтън замълча за момент. — Променете каквото сметнете за нужно, пък ще го запишем и ще видим записа. Винаги можем да го изрежем, та дори и напълно да се откажем „поради технически трудности“ — и се усмихна мрачно. — Така ще го направим, Бил.
— По дяволите, това е смешна…
— Така ще е, Бил.
Съвършено неочаквано Корпсман излезе от стаята. Клифтън въздъхна.
— Бил винаги е мразел идеята, че някой друг освен господин Бонфорте може да му дава указания. Но иначе е способен човек. Мм, Шефе, колко време ще ви трябва да се подготвите за запис? Уредили сме го за шестнадесет нула нула.
— Не знам. Ще се подготвя навреме.
Пени ме последва в работния ми кабинет. Щом затвори вратата, й казах:
— Пени, детенце, горе-долу един час няма да имам нужда от теб. Би могла обаче да помолиш Дак за още от тези таблетки. Може да ми потрябват.
— Да, господине — и тя отплава с гръб към вратата. — Шефе?
— Да, Пени?
— Просто исках да кажа, да не вярвате на това, което Бил каза за неговите речи.
— Не съм му повярвал. Слушал съм речите му, а прочетох и това.
— О, Бил наистина много пъти е предлагал чернови. Също и Родж. Даже и аз съм го правила. Той — той използва идеи отвсякъде, стига да мисли, че са добри. Само че когато произнася реч, тя е негова — от начало до край.
— Вярвам ти. Иска ми се да беше написал тази предварително.
— Вие просто направете каквото можете!
Направих го. Започнах с това да подменям синонимите, като слагах цветистите германски думи на мястото на „полихроматичните“ латински, дето могат да ти строшат езика. После се разпалих, лицето ми пламна и накъсах речта на парчета. За един актьор е голямо забавление да си поиграе с текста; това не му се случва много често.
За публика използвах единствено Пени и Дак ме увери, че няма да ме подслушват някъде на кораба — макар да подозирам, че тоя гардероб ме изменти и ме е подслушвал сам. За три минути накарах Пени да се облее в сълзи, а докато свърша (двадесет и осем и половина минути — точно колкото се полага за подобни изявления) тя беше гроги. Не си позволих никакви волности с правоверната експанзионистична доктрина такава, каквато е обявена от нейния официален пророк, многоуважавания Джон Джоузиф Бонфорте; просто реконструирах посланието и начина на поднасянето му — най-вече от фрази от други речи.
И странно нещо — докато говорех, вярвах във всяка дума, която казвах.
Леле, братче, каква реч произнесох!
След това всички прослушахме заедно записа, съпроводен от пълното ми стереоизображение. Беше и Джими Уошингтън, което принуди Бил Корпсман да мълчи. Когато записът свърши, попитах:
— Е, Родж? Трябва ли да изрежем нещо?
Той извади пурата от устата си и рече:
— Не. Ако искате съвета ми, Шефе, бих казал да го пуснем така, както е.
Корпсман пак излезе от помещението, но пък господин Уошингтън се надигна със сълзи в очите — в безтегловност сълзите са голяма досада, защото няма къде да се дянат.