— Какво казва доктор Чапек?
— Той мисли, че когато съсирекът се разсее, няма да остане никаква следа. Само че той ще трябва да го дава по-кротко, отколкото е навикнал. В момента обаче, Шефе, той е болен. Ще трябва да продължим остатъка от кампанията без него.
Почувствах призрака на забравеното усещане, което имах, когато баща ми умря. Никога не бях виждал Бонфорте и нямах нищо от него освен няколко ръкописни поправки върху печатан текст, но през цялата време се бях уповавал на него. Фактът че той е в съседната стая бе направила възможна цялата работа.
Поех си дълбоко въздух, издишах го и казах:
— Добре, Родж. Ще ни се наложи.
— Да, Шефе — той се изправи. — Трябва да отиваме на събранието, Ами това? — и кимна към списъка с разпределението на сигурните райони.
— Ох! — опитах се да размисля. Може би Бонфорте би възнаградил Бил с привилегията да се назовава „почитаемия“ просто за да му угоди. За подобни неща той не беше дребнав; не беше скъп на триците. В едно от есетата си за политиката беше казал: „Аз не съм интелектуалец. Ако имам някакъв специален талант, то той е да подбирам способни хора и да ги оставям да работят.“
— От колко време е с него Бил? — попитах внезапно.
— А? Около четири години. Малко повече.
Очевидно на Бонфорте му харесваше как работи той.
— Това прави отпреди миналите общи избори, нали? Защо не го е направил депутат тогава?
— Ами не знам. Никога не е ставало въпрос.
— Пени кога влезе в Събранието?
— Преди около три години. С допълнителни избори.
— Родж, ето ти отговора.
— Не ви разбирам.
— Бонфорте е можел по всяко време да направи Бил депутат. Той обаче не е поискал. Сменете това предложение с някой, който моментално би си подал оставката. Ако впоследствие господин Бонфорте пожелае Бил да получи мястото, може да му организира допълнителни избори по-късно — когато сам реши да го направи.
Лицето на Клифтън остана безизразно. Той просто взе списъка и продума:
— Добре, Шефе.
Същия ден Бил напусна. Предполагам, че на Родж му се е наложило да му каже, че номерът му с извиването на ръцете не е минал. Но когато Родж ми съобщи, ми призля, защото осъзнах, че твърдоглавието ми е поставило всички ни в голяма опасност. Казах му го. Той отрицателно поклати глава.
— Но той знае всичко! Планирал го е още от началото. Само си помисли каква купчина мръсно бельо може да примъкне в лагера на Партията на човечността.
— Не го мислете повече, Шефе. Бил може да е гадина — на мен не ми трябва човек, който може да напусне насред една кампания; това просто никога не се прави. Той обаче не е предател. В неговата професия човек не раздрънква тайните на клиента си, дори и да се сгромоляса заедно с него.
— Надявам се да си прав.
— Ще видите. Не се безпокойте за това. Просто продължавайте да работите.
Когато следващите няколко дни минаха, стигнах до заключението, че Родж познава Бил по-добре, отколкото го познавам аз. Не се чу нищо нито от него, нито за него и кампанията продължи както обикновено, като непрекъснато ставаше все по-груба, но без от нищо да си проличава, че нашата гигантска измама е разкрита. Започнах да се чувствам по-добре и се залових да правя най-добрите Бонфортеви речи, които можех да съставя — понякога с помощта на Родж, понякога само с одобрението му. Здравето на господин Бонфорте пак започна непрекъснато да се подобрява, обаче Чапек го държеше в абсолютна тайна.
Последната седмица Родж трябваше да отиде на Земята; някои дупки са такива, че просто не могат да се запушат от разстояние. В края на краищата, гласовете идват от избирателните райони и местните ръководители не се занимават само с произнасяне на речи. Само че речите все пак трябва да се произнасят и пресконференциите — да се дават; аз продължих с подкрепата на Дак и Пени. Разбира се, сега бях много по-вътре в нещата; можех да отговоря на повечето въпроси, без да се замислям.
В деня, когато трябваше да се върне Родж, в нашите офиси бе насрочена обичайната двуседмична пресконференция. Бях се надявал, че той ще се върне навреме за нея, но нямаше никаква причина да не я дам и сам. Пени вървеше пред мен, носейки всичките си бумаги; чух я как изахка.
И тогава видях, че на оттатъшния край на масата е Бил.
Аз обаче огледах помещението както обикновено и рекох:
— Добро утро, господа.
— Добро утро, господин министър! — отвърнаха повечето.