— Няма да е много напрегнато, защото тук на „Томи“ сме оборудвани да я запишем. После ще можем първо да я видим и ако решим, че е нужно, да изрежем туй-онуй.
— Ами… добре. Имаш ли чернова, Бил?
— Да.
— Дай да я прегледам.
— Какво искаш да кажеш? Ще имаш много време.
— Не е ли това, дето го държиш?
— Е, да, тя е.
— Тогава ми я дай да я прочета.
Корпсман се ядоса.
— Ще я получиш един час преди записа. Тези неща изглеждат по-добре, когато звучат спонтанно.
— Спонтанното звучене е плод на грижлива подготовка, Бил. Това ми е занаятът. Знам го.
— Вчера на космодрума се оправи чудесно и без репетиции. Това е просто като в онзи стар тъпизъм: искам да го направиш по същия начин.
Колкото повече шикалкавеше Корпсман, толкова повече избиваше личността на Бонфорте; струва ми се, Клифтън видя, че след малко ще се разбушувам и ще почна да хвърлям мълнии, защото каза:
— О, Бил, за Бога! Дай му речта.
Корпсман изсумтя и хвърли листовете към мен. Те заплаваха в безтегловността, но въздухът ги разпиля нашироко. Пени ги събра, подреди ги и ми ги даде. Благодарих й, без да кажа нищо повече, и започнах да чета.
Прехвърлих ги за частица от времето, което щеше да ми отнеме да ги прочета. Накрая привърших и вдигнах очи.
— Е? — рече Родж.
— Около пет минути от това се отнася за осиновяването. Останалото са разсъждения за политиката на Експанзионистката партия. Почти същото, което съм слушал в речите, дето ме накарахте да ги изучавам.
— Да — съгласи се Клифтън. — Осиновяването е гвоздеят, на който сме закачили всичко останало. Нали знаеш, че очакваме не след дълго да предизвикаме вот на недоверие.
— Разбирам. Не можете да изпуснете този шанс да раздумкате тъпана. Всичко е както трябва, обаче…
— Обаче какво? Какво те безпокои?
— Ами… характеризацията. На няколко места трябва да сменят думи и изрази. Не звучат така, както той би го казал.
Корпсман експлодира с една дума, дето не й е мястото в присъствието на дама; аз студено го изгледах.
— Виж какво, Смайд — продължи той, — кой знае как би се изразил Бонфорте? Ти ли? Или човекът, който последните четири години му е писал речите?
Опитах се да си сдържа нервите; той имаше известни основания.
— Въпреки това — отвърнах, — случаят е от тези, когато един ред може на листа да изглежда добре, но не може да бъде произнесен добре. Господин Бонфорте е голям оратор, това вече го знам. Той е от ранга на Уебстър, Чърчил и Демостен — пищно великолепие, изразено с прости думи. Сега погледни тази дума „безкомпромисен“, дето два пъти си я използвал. Бих могъл да го произнеса, защото многосричковите думи са ми слабост; аз обичам да демонстрирам литературната си ерудиция. Само че господин Бонфорте би казал „упорит“, „инат“ или „твърдоглав“. И причината да го каже така е, естествено, защото тези думи предават емоциите много по-ефективно.
— Ти се погрижи да ги произнесеш ефективно! За думите аз ще имам грижа.
— Не ме разбираш, Бил. Хич не ме интересува дали речта е политически ефективна, или не; работата ми е да предам вярно характера на персонажа. Не мога да го направя, ако слагам в устата на героя думи, които той никога не би употребил; ще звучи така насилено и фалшиво, както ако някоя коза задекламира на гръцки. Ако обаче прочета речта с думи, които той би използвал, тя автоматично ще стане ефективна. Той е голям оратор.
— Слушай, Смайд, ти не си нает да пишеш речи. Нает си да…
— Бил, я успокой топката! — намеси се Дак. — И, освен това, малко по-кротко с тоя „Смайд“. Е, Родж? Какво ще кажеш?
Клифтън рече:
— Доколкото разбирам, Шефе, единственото ви възражение е срещу някои от фразите?
— Ами да. Бих предпочел да клъцна тази лична нападка срещу господин Кирога, както и инсинуацията за финансовите му поддръжници. На мен не ми звучи като истински Бонфорте.
Той придоби смутен вид.
— Това парче аз го турих. Но може би сте прав. Той винаги е склонен да оправдае някого поради липса на доказателства — и Клифтън замълча за момент. — Променете каквото сметнете за нужно, пък ще го запишем и ще видим записа. Винаги можем да го изрежем, та дори и напълно да се откажем „поради технически трудности“ — и се усмихна мрачно. — Така ще го направим, Бил.
— По дяволите, това е смешна…
— Така ще е, Бил.
Съвършено неочаквано Корпсман излезе от стаята. Клифтън въздъхна.
— Бил винаги е мразел идеята, че някой друг освен господин Бонфорте може да му дава указания. Но иначе е способен човек. Мм, Шефе, колко време ще ви трябва да се подготвите за запис? Уредили сме го за шестнадесет нула нула.
— Не знам. Ще се подготвя навреме.