Дак се бе изгърбил над логаритмичната си линийка до Родж; Родж седеше пред един голям чаршаф с някаква негова си сложна формула. Поне една дузина от гигантските метални мозъци из Слънчевата система тази нощ се занимаваха със същото, обаче Родж предпочиташе собствените си предвиждания. Веднъж ми бе казал, че може да се поразходи из някой избирателен район, да го „подуши“ и да даде не повече от два процента грешка в резултата. Струва ми се, че наистина можеше да го направи.
Док Чапек се бе облегнал назад, скръстил ръце на шкембето си и се бе отпуснал като земен червей. Пени се мотаеше насам-натам, кривеше всичко, което беше право, и обратното, и ни раздаваше напитки. Тя като че нито веднъж не погледна право към мен или към господин Бонфорте.
Никога по-рано не бях участвал в събиране за изборната нощ; те не приличат на никое друго. Усеща се уютната, топла хармония от изразходването на всички страсти. Наистина няма голямо значение как ще решат хората; ти вече си направил всичко, което си можал, сега си със своите приятели и другари и за известно време въпреки всеобщата възбуда, която покрива всичко като пудра захар, не изпитваш нито тревога, нито напрежение от пристигащите съобщения.
Не зная откога не съм прекарвал така добре.
Родж вдигна очи, погледна ме и каза на господин Бонфорте:
— Континентът е като люлка. Американците пробват водата с палеца на крака, преди да застанат на наша страна; единственият въпрос е: колко е дълбоко?
— Можеш ли да направиш една преценка, Родж?
— Все още не. О, имаме гласовете на мнозинството, но във ВС това може да се лашне в едната или другата посока с половин дузина места — той стана. — Мисля, че ще е по-добре да се пошляя из града.
Честно казано, в качеството си на „господин Бонфорте“ би трябвало да отида аз. Партийният водач определено би трябвало да се появи по някое време през нощта на изборите в главната квартира на партията. Аз обаче никога не бях ходил там, тъй като главната квартира е от онези места, където някой досадник може да те хване за копчето на сакото и дълго да ти губи времето с празни приказки, а имперсонацията ми можеше лесно да бъде разкрита. „Болестта“ ми беше послужила като извинение по време на кампанията и днешната нощ не си струваше риска, така че вместо мен щеше да иде Родж. Щеше да стиска ръце, да се усмихва и да дава възможност на превъзбудените момичета, които бяха свършили трудната и безкрайна канцеларска работа, да го прегръщат и да хълцат на рамото му.
— Ще се върна след час.
За да се включи целият състав и особено Джими Уошингтън, би се наложило дори и нашето малко събиране да бъде на долното равнище. Само че това нямаше как да стане, без да изключим самия господин Бонфорте от събирането. Останалите, разбира се, си бяха организирали свое собствено парти. Изправих се на крака.
— Родж, аз ще сляза с теб да кажа здрасти на харема на Джими.
— А? Нали знаете, че няма защо да го правите?
— Само че е редно, нали? И всъщност няма никакъв риск? — обърнах се към господин Бонфорте. — Какво ще кажете, господине?
— Имате горещото ми одобрение.
Слязохме с асансьора и минахме през тихите и празни жилищни помещения и през двата кабинета — моя и на Пени. Оттатък нейната врата беше лудница. Един стереоприемник, вкаран вътре с тази цел, гърмеше на пълна мощност, подът беше набоклучен и всеки пиеше, пушеше или и едното, и другото. Дори Джими Уошингтън държеше чаша в ръка, докато слушаше съобщенията. Не че я кусваше: той нито пиеше, нито пушеше. Несъмнено някой му я бе подал и той не я бе оставил. Джими притежаваше фино усещане какво е подходящо.
Направих един тур заедно с Родж, благодарих сърдечно и много искрено на Джими и се извиних, че се чувствам уморен.
— Ще се кача да си просна кокалите, Джими. Би ли ме извинил пред хората?
— Да, господине. Ще трябва да се пазите, господин министър.
Върнах се обратно, а Родж излезе по общодостъпните тунели.
Когато влязох в горната всекидневна, Пени сложи пръст на устните си, за да мълча. Бонфорте изглежда бе заспал и приемникът бе пуснат под сурдинка. Дак все още седеше пред него и попълваше числата на големия чаршаф в очакване да се върне Родж. Чапек не бе помръднал. Той ми кимна и вдигна чашата си към мен.
Изчаках Пени да ме снабди със скоч и вода и излязох на мехурестия балкон. Беше нощ — ни според часовника, и в действителност и Земята беше почти пълна — ослепителен диамант сред разкошно посипаните звезди. Потърсих Северна Америка и се опитах да открия малката точица, която бях напуснал само преди няколко седмици, както и да подредя емоциите си.