Без да престава да ме фиксира с поглед, той тъжно поклати глава.
— Ако можех, щях да го сторя. Само че не мога. Шефе, помните ли тези проклети събрания на изпълнителния комитет? Вие ги принуждавахте да вървят в крак. Цялата коалиция се крепеше само на личното влияние и водачеството на един-единствен човек. Ако сега не продължите, всичко, за което той живя — и умря — ще се разпадне.
Нямах какво да отговоря — през последния месец и половина бях видял скритите подбуди и преплитането на интересите в политиката.
— Родж, дори и това, което говориш, да е истина, предлагаш невъзможно решение. Ние едва успяхме да запазим видимостта, като нагласяхме да се появявам само в много внимателно режисирани условия, и въпреки това за едната бройка не ни хванаха. Само че да продължим да го правим седмица след седмица, месец след месец и дори година след година, ако правилно съм те разбрал — не, това не може да се направи. Не е възможно. Аз просто не мога да го направя!
— Можете! — той се приведе към мен и убедено заяви:
— Ние го обсъдихме всички заедно и не по-лошо от вас знаем какви са рисковете. Само че вие ще имате възможността да се вживеете в това. Като за начало — две седмици в космоса. По дяволите, цял месец, ако искате! Ще се обучавате през цялото време — неговите записки, момчешките му дневници, албумите му за залепване на изрезки — направо ще се потопите в тях. А ние всички ще ви помагаме.
Аз не отговорих. Той продължи:
— Вижте, Шефе, вие вече знаете, че политическата личност не е един отделен човек, а цял отбор — отбор, който е свързан с общи цели и общи убеждения. Ние загубихме капитана на нашия отбор и трябва да си намерим друг. Отборът обаче все още е налице.
Чапек стоеше на балкона; не го бях видял да излиза там. Обърнах се към него:
— И ти ли си за това?
— Да.
— Това е ваш дълг — добави Родж.
Чапек бавно каза:
— Аз не бих стигнал чак дотам. Надявам се, че ще го направиш. Само че, дявол го взел, няма да играя ролята на твоя съвест. Аз вярвам в свободната воля, колкото и фриволно да звучи това е устата на един медик — и се обърна към Клифтън:
— По-добре да го оставим сам, Родж. Той знае. Сега всичко зависи от него.
Но макар и да излязоха, все още не ми било писано да остана сам. Пристигна Дак. За мое облекчение и голяма благодарност той не ме нарече „Шефе“.
— Здравей, Дак.
— Здраво — една минута той мълчаливо пуши и гледа звездите. После се извърна към мен. — Синко, вече минахме заедно през някои неща. Сега те познавам и по всяко време ще те подкрепя с пистолет, пари или юмруци, без да попитам защо. Ако сега решиш да се разкачиш, и с дума няма да те упрекна и няма да си разваля мнението за теб. Ти най-благородно направи всичко, което можеше да направиш.
— Ъ-ъ, благодаря, Дак.
— Още една дума и се изпарявам. Само си помисли за това: ако решиш, че не можеш да го направиш, тези гадни отрепки, които са му промили мозъка, ще победят. Въпреки всичко ще победят — и той влезе в стаята.
Почувствах, че умът ми се разкъсва надве — а сетне се отдадох на чисто самосъжаление. Не беше честно! Аз имах да живея собствения си живот. Бях на върха на силата си, най-големите ми професионални триумфи бяха пред мен. Не беше редно да очакват да се самопогреба, може би за години, в анонимността на ролята на друг човек — докато публиката ме забрави, докато ме забравят продуцентите и театралните агенти — и вероятно помислят, че съм умрял.
Не беше честно. Искаха прекалено много.
После се измъкнах оттам и известно време не мислих за нищо. Майката Земя все още бе ведра, красива и непроменена в небето; чудех се как ли изглеждат там тържествата в изборната нощ. Марс, Юпитер и Венера се виждаха, подредили се като награди сред зодиака. Естествено, не можех да видя Ганимед, нито пък самотната колония отвъд Плутон.
„Светове на надеждата“ ги бе нарекъл Бонфорте.
Само че той бе мъртъв. Беше си отишъл. В разцвета на силите му го бяха лишили от първородното му право на живот. Беше мъртъв.
Бяха ме помолили да го пресъздам, да го накарам да оживее отново.
Можех ли да го сторя? Можех ли да се издигна до благородните му изисквания? Какво би поискал той от мен? Какво би направил Бонфорте, ако той беше на мое място? През цялата кампания се питах отново и отново: „Какво би направил Бонфорте?“
Някой помръдна зад мен. Обърнах се и видях Пени. Погледнах я и попитах:
— Те ли те изпратиха? Дойде да ме убеждаваш ли?
— Не.