Нощта отмина и денят сякаш се точеше безкрайно — един ден, изпълнен с неописуем ужас. Наблюдавах как страшното тъмно петно поглъща изцяло плътта и сянката на Авикт, гледах как второ такова същество пропълзява към високата и тънка сянка на Ойгос и, прониквайки в изсъхналото му, пропито с ароматни смоли тяло, го превръща в същата отвратителна слузеста маса, каквато сега представляваше Авикт. И аз чух как мумията закрещя от страх и болка, когато зловещото създание се сля със сянката й — също като човек, който за втори път се сблъсква с предсмъртните мъки. После мумията замълча, както в момента мълчеше този, който пръв позна болката на превъплъщението, и аз нямаше откъде да разбера мислите и намеренията му. Страданията ми бяха непоносими, понеже не знаех едно ли е съществото, явило се при нас, или няколко, ще се ограничи ли превръщането само с нас, дръзналите да извикат неведомия демон, или ще се разпространи сред целия човешки род.
Но всичко, както и много други неща, ще ми стане известно съвсем скоро, защото най-накрая настъпи и моят ред — тъмното петно сега преследва моята сянка, идвайки все по-близо и по-близо. Въздухът около мен сякаш се сгъстява и кръвта леденее в жилите ми от неизказан страх; подвластните ни демони и духове избягаха, напуснали завинаги дома на Авикт, и даже огромните каменни химери, стоящи покрай стените, са обхванати от трепет. Но ужасното чудовище, нявга носещо името Авикт, както и другото, по-рано наричащо се Ойгос, не ме напускат. Те не отлепват от мен взора на черните бездни — това, което някога беше очи — и сякаш търпеливо ме наблюдават, очаквайки момента, в който и аз ще заприличам на тях. Това тяхно безмълвие е зловещо! Във воя на вятъра отвън ми се причуват странни непознати гласове, морските вълни се разбиват с грохот о брега, ревящи като създания, дошли от друг свят, а стените треперят подобно черни покривала под диханието на неведома бездна.
Затова, съзнавайки, че времето ми е на привършване, аз се затворих в покоите, където се съхраняват нашите записки и древни ръкописи, и написах правдив разказ за случилото се. Взех блестящата триъгълна плочка, чието разгадаване предизвика гибелта ни, и я изхвърлих през прозореца обратно в морето с надеждата, че тя никога вече не ще попадне в човешки ръце. Сега трябва да завърша това послание към хората, да го поставя в запечатан съд, отлят от най-здрави медни сплави, и да го пусна по океанските вълни. Защото зловещото черно петно се приближи почти плътно до моята сянка и разстоянието между тях е не по-широко от магьоснически жезъл.