— Аз ли ти преча? Двойната звезда, а? Защо ти не се върнеш по-напред?
Очакваше да му отвърне, че се бои той да не направи нещо лошо, като го остави сам, макар Лида трудно да изричаше такива признания. Тя коленичи срещу него, както се коленичи пред огън в полето.
— Не знам дали си бил щастлив с мен в Космоса, но на Земята няма да бъдеш! Иди, Нилс, опитай! Виж колко е красива и млада, сигурно е на годините, когато заминахме, нали? Добре го е измислила Зина.
— Ти си невероятна!
— Страх ли те е? От младостта й ли те е страх — върна му тя същата доза ирония. — Не бой се, още си мъж, и то добър мъж!
— Аз не те ли бих веднъж? Май че преди да влезем в орбитата на…
Тя прихна весело:
— Май че и аз не ти останах длъжна тогава. Хубав бой стана, помниш ли?
Боят наистина се развихри живописно яростен като на старите филми. И никой не ги разтърваваше, защото по-живо развлечение не бяха имали от излитането си. После го и отпразнуваха, целият екипаж отпразнува първия бой на първия звездолет. Но друг не посмя да го повтори не само заради дисциплината — жените на звездолета бяха не по-малко яки и свирепи от мъжете, нали бяха преминали през същата подготовка. Коленичила пред него, Лида имаше плещи на борец от най-леката категория, разбира се, а в котешката леност на движенията й се таеше и котешка пъргавина на рефлексите.
Разнежена от спомена, тя положи ръце на коленете му, натисна ги.
— Нилс, ако ти се ще сега да ме удариш, ще изтърпя един бой, защото, все едно, няма на кого другиго да си го изкараме.
— Но какво искаш от мене? Стига си ми досаждала!
— Да се върнеш при Зина. Ти нищо не си забравил от нея, знам. Тя може би ще те върне към живота. Мен никой не ме е програмирвал да те обичам.
— О, аз мислех, че го правиш от великодушие! Чак се шашнах от великодушието ти, а то какво?
— А то какво? — повтори тя иронично. — Та ние с теб не знаем дори дали се обичаме! Забрави ли как се събрахме? Първият астропилот — изведнъж без партньорка! Срам и позор! Любимата му Зина се отказва от полета, две се разболяват, аз — пета дубльорка на планетолозите, без никаква надеждица да попадна в екипажа. Погледна ме, вдигна рамене: като няма друга, няма да отлагаме полета я, заради такава дреболия…
Той се размърда неловко, искаше да се изправи, защото ръбът на койката бе се впил в тила му, но Лида продължаваше да натиска коленете му. Рече гузно:
— Така ли беше?
— Не беше ли така?
— Не помня. Петдесет години са все пак!
— Но за нея помниш всичко, Нилс. Не се измъчвай наистина, не се погубвай с мен!
— Омръзнал ли съм ти?
— Дори и това не знаем! А-ха, да си омръзнем и: хайде по реда на номерата в анабиотичната камера!
— Май доста се карахме, а?
— Е, не! Повече по служебни работи.
— Но ни беше приятно да се любим, или на теб не?
— Беше. Като няма друг — отвърна тя с жестокото си спокойствие.
— Опита ли вече с някого от нашите правнуци?
— Не съм. Малко лигави са ми днешните мъже; изнежени. Пък и самата още не мога да се събудя.
Той рязко се надигна — от болката в тила и от раздразнението, защото неочаквано бе я пожелал. За пръв път, откакто напуснаха звездолета. Може би заради несъбудеността й или защото сега изглеждаше по-недостъпна отвсякога. Сграбчи я за раменете, заби пръсти в тях, но я отдалечи от себе си. Видя уморено строгите гънки около устните й, изпръхналата кожа на челото, тънките сухи обръчи около шията, нежното сиво на слепоочията. Парна го присмехулно-веселият пламък в зениците й — тя бе отгатнала състоянието му.
— Не мислиш ли, че може и да не е от промяната, от стреса, а просто от възрастта? За събуждането ти става дума.
Лида прие удара спокойно, както всичките му удари досега, с изключение на оня, физическия.
— Така е, стара съм вече за теб. На тази възраст мъжът и жената не са връстници, аз съм старата. И не ме щади, знаеш, че мразя да ме съжаляват.
Той разтърси раменете й:
— Ей, ако бяхме на звездолета, щяхме ли да разговаряме така?
— Щяхме да лежим в камерата като замразени риби или да се прозяваме пред екраните. И да мечтаем за Земята.
— В това ли се състоеше целият ни полет?
— Е, кой знае какво велико нещо не сме извършили. Сондите им ходят сега до Барнард три пъти по-бързо. И правят всичко автоматично.
Какво искаше тази безмилостна жена — да им отнеме и бледия ореол на героите-жертви? Да тръгнеш с най-примитивния звездолет, който се ускоряваше в определени интервали с насочени атомни взривове, така че не знаеш дали след поредното ускорение ще си жив да се отвържеш от коланите, или ще си се превърнал в междузвезден прах! Двайсет атомни бомби да гръмнеш зад гърба си, двайсет пъти да преживееш предварително своята смърт! Да я преживяваш още при всяко замразяване в анабиотичната камера, защото и от нея никой не ти гарантираше излизането! И всичко това — съзнавайки отлично, че само след някое и друго десетилетие ще са създадени по-бързи и по-безопасни звездолети, а единственият смисъл на експедицията ви се състои в това, да бъде първа. Защото историята отказва да чака и не търпи прескачания на етапите си. Да тръгнеш с мисълта, че дори и да оцелееш, няма истинско връщане, защото след разликата във времето Слънчевата система ще бъде за теб един вече по-чужд свят от звездната система на Барнард!…