— Е, доволен ли си, нещастнико? — подхвърли Ранди.
— Не съвсем — отвърна Дани. — Искам да видя с какво количество ефедрин разполагате.
Ранди го побутна към купчина петлитрови контейнери от картон — като онези, в които пренасят сладолед. Бяха най-малко двайсет. Ранди свали капака на един от тях. Беше пълен с бял прах.
— Добре, това ми е достатъчно — кимна Дани.
Проблемът беше, че той нямаше никакво понятие как изглежда метамфетаминът. Не знаеше дали той се произвежда от праха, който видя, нито можеше да прецени какво количество може да произведе съоръжението. Още по-малко можеше да прецени дали прахът в контейнерите е ефедрин или нещо друго.
Но това беше без значение за задачата, която му бяха поставили.
53
Махоуни с мъка се добра до мемориала на жертвите от Виетнам.
След смъртта на Бродрик охраната на висшите политици се затегна до безпрецедентно равнище, невиждано от 11 септември насам, а може би и от Втората световна война. Министерството на вътрешната сигурност обяви червена степен на тревога — нещо, което ставаше за пръв път след неговото създаване. Махоуни подозираше, че ако разполагаха с по-тревожен цвят от червения, със сигурност щяха да го използват.
Президентът беше в Белия дом, но вицепрезидентът беше някъде из страната. Сикрет Сървис отказваше да съобщи точно къде. Самата резиденция на държавния глава изглеждаше така, сякаш е под обсада. Въоръжени войници на няколко крачки един от друг, бронетранспортьори пред портала и по алеите, снайперисти на покрива. И това беше само видимата част от извънредните мерки за сигурност.
Членовете на кабинета също бяха поставени под усилена охрана, сякаш повечето от тях не бяха само фигуранти. Ръководството на Сената и Камарата на представителите се придвижваше с блиндирани лимузини и цяла армия бодигардове. В качеството си на трети човек в държавната йерархия, Махоуни беше буквално задушен от личната си охрана — четирима огромни мъжаги, които спокойно биха могли да бъдат титулярни нападатели на „Нотр Дам“. Именно в това беше проблемът — той се задушаваше и отчаяно се нуждаеше от място, където да бъде сам и да помисли на спокойствие.
Накара ги да го закарат до един ресторант на Капитолийския хълм и остави двама да пазят отвън, изтъквайки, че четирима бодигардове са твърде много за едно заведение. После, след като се настани на масата и успя да пресуши една чаша, той отново се надигна. Горилите сториха същото, но той им махна да останат по местата си.
— Отивам до тоалетната, но не мога да пикая, когато ме гледат.
Двамата видимо се притесниха, но Махоуни не им остави време за мислене и побърза да се отдалечи.
Вместо в тоалетната той се шмугна в кухнята и помоли един от готвачите да му заеме якето и скиорската си шапка. Измъкна се през задната врата, нахлупи шапката над очите си и хукна по алеята. Това бе сериозен спринт за човек с неговото тегло и възраст. На ъгъла извади късмет да спре свободно такси, скочи вътре и нареди на шофьора да кара към Мемориала. Охраната със сигурност щеше да се ядоса, но майната им. Махоуни имаше нужда от пространство.
Той седна на скамейката и вдигна очи към черния гранит, върху който бяха издълбани имената на загиналите, повечето от тях отдавна забравени. Във Вашингтон едва ли имаше по-впечатляващ паметник от тази обикновена стена. Сгушен в омазаното яке на готвача и нахлупил скиорската шапка над челото си, Махоуни приличаше на стар ветеран, дошъл да почете паметта на мъжете, с които се беше сражавал рамо до рамо.
И Махоуни наистина приличаше на човек, който скърби. Но не за мъжете, чиито имена бяха издълбани в камъка, въпреки че бе познавал лично неколцина от тях. Скърбеше за Бил Бродрик, но не защото го чувстваше близък, а защото смъртта му щеше със сигурност да ускори приемането на законопроекта му.
Ако ставаше въпрос за обикновен законопроект, Махоуни с лекота би могъл безкрайно да го прехвърля от комисия на комисия — поне до излизането на Конгреса във ваканция или до кротката му смърт някъде из дебрите на бюрокрацията. Но не и този законопроект. Около него се вдигаше прекалено голям медиен шум и много конгресмени го бяха усетили. Преди два дни законопроектът беше излязъл от комисията. В негова полза гласуваха двама представители на Демократическата партия, а Махоуни стартира обичайните маневри за максималното му забавяне. Стори го без особен оптимизъм, надявайки се междувременно да се случи нещо, което да промени общественото мнение. Но точно тогава Бродрик взе, че изгоря, и то в леглото на секретарката си. Истински идиот!