Докторите обявиха, че е извадил късмет, защото при ампутация над коляното щял да проходи далеч по-трудно. После го снабдиха с една хубава френска протеза — лека и здрава. Е, не можеше да тича с нея, но можеше да ходи и да стои прав, което му беше напълно достатъчно. А в едно друго отношение той наистина беше извадил късмет, защото благодарение на ампутацията привлече вниманието на шейх Осама — по-точно казано, не заради осакатяването, а поради факта че беше отказал да се прибере у дома.
И той, като Осама бин Ладен, беше от Саудитска Арабия. Отиде в Афганистан след нахлуването на американците, решили да ликвидират талибаните. Със същата цел, с която го бяха направили още мнозина саудитци — да служи на каузата, да се жертва за нея, да убива неверниците и ако е необходимо, да умре. Подобно на Осама, и той имаше добро образование. Говореше английски, френски и малко немски, произхождаше от богато семейство. Нищо не го принуждаваше да замине за Афганистан. Спокойно можеше да си остане в Саудитска Арабия, да си мълчи и да си живее живота — също като корумпираните принцове от кралската фамилия. След загубата на крака си също би могъл да се прибере у дома, при баща си, който положително щеше да го приеме, независимо че му се сърдеше. Но той не го направи.
След като раната му зарасна и беше в състояние да ходи, той тръгна към планините на границата между Афганистан и Пакистан, за да търси шейх Осама. Разбира се, не успя да го открие. Би трябвало да е твърде наивен и арогантен, за да си въобразява подобно нещо. Но стана така, че Осама сам го откри. Една нощ завързаха очите му и го отведоха в къщата, в която нощуваше шейхът. Следващата нощ той със сигурност щеше да е на друго място — къща, палатка или пещера. Но през онази нощ двамата пиха чай и разговаряха. Остана смаян от външния вид на Осама — слаб, изпит, с болезнено изражение на лицето. Оттогава насам често се беше питал дали този човек още е жив, но никога не го беше изразявал гласно. Прекара с него само един час, но той беше достатъчен за шейх Осама, който оцени по достойнство пламенната му вяра и готовността му на саможертва. След като му даде подробни инструкции за бъдещата дейност, Осама го прегърна, а той с изненада установи колко гореща е бузата му. И до ден-днешен кожата му гореше от това докосване. Беше сигурен, че ще го усеща до края на живота си.
След срещата с шейх Осама той напусна Пакистан и установи контакт с друг саудитец — малко по-възрастен от него и с репутацията на човек, който един ден щеше да наследи Осама. Този човек го снабди с пари, документи и специално оборудване, помогна му да прекосява границите. За последен път се видяха преди три години в Лондон, но той продължаваше да му помага, макар и от хиляди километри. Именно от него получи името и адреса на семейството във Филаделфия, където се укриваше в продължение на два месеца, пак той се погрижи двойката да не споменава за него пред никого.
А, момчето най-после се появи. Излезе от къщата и спря пред вратата, сякаш не му се тръгваше. В дясната си ръка държеше две-три книги. Вестниците писаха, че момчето било на четиринайсет, но то изглеждаше доста по-малко. Действително беше дребничко — под метър и шейсет, с тегло около четирийсет и пет килограма. Но външният му вид нямаше значение, възрастта — също. Той вече беше работил с невръстни, ненавършили десет години мъченици. Надяваше се, че това момче е готово. Че омразата е разяла душата му.
14
Изтегнал се в леглото, Демарко слушаше плясъка на водата и доволното тананикане на жената под душа.
Животът бе прекрасен!
Това беше петият му ден в Кий Уест. За пръв път в живота си получаваше всичко, което беше написано в рекламните брошури. Дневните температури се задържаха около двайсет и седем градуса, духаше прохладен ветрец, не беше капнала дори капка дъжд, а морето беше топло като чай. На втората вечер влезе в един бар на Дювал стрийт, от който се разкриваше великолепна гледка към океана. За вечеря си поръча риба. Малко след като барманът прибра празната му чиния, през няколко столчета от него се настани жена, надхвърлила трийсет.
Един поглед беше достатъчен, за да пробуди артистичните му способности, колкото и ограничени да бяха те. Страхотно, помисли си той. Явно Бог те праща. Заби поглед в чашата си и направи отчаян опит да измисли някаква умна фраза, по-различна от обичайните харесва ли ви Кий Уест, времето е прекрасно или вижте каква гледка. Но, както обикновено, мозъкът му изведнъж реши да блокира. Не беше в състояние да роди нищо, дори най-баналната фраза. Точно тогава жената се обърна към него и подхвърли: