— Ние трябва да финансираме тези, които винаги са първи на местопрестъплението. Защото, уважаеми сенатори, всички вие добре знаете, че не става въпрос дали ще има следващо нападение, а по-скоро кога ще се случи то.
О, Пати, ако беше демократка, положително щях да те разцелувам!
Най-после дойде неговият ред. Произнесе обичайните встъпителни изречения, после измъкна речта от страничния джоб на сакото си, макар да беше сигурен, че няма да я погледне.
— Приятели — започна той. — Току-що изслушахме речта на уважаваната представителка на великия щат Орегон. Чували сме тези думи толкова често, че лично на мен вече ми призлява от тях. Тя каза, че въпросът не е дали ще има следващо терористично нападение, а кога ще се случи то. Но аз, дами и господа, поддържам едно по̀ друго становище: всичко е въпрос на време, нищо не се промени.
Речта беше написана от сътрудника му Ник Файн, който откровено го ненавиждаше, но този път беше вложил цялото си сърце в работата.
— Госпожи и господа сенатори, днес аз искам да ви предложа промени. Истински промени, които ще укрепят сигурността на тази велика страна. Време е да забравим политическата коректност, да не се боим да кажем истината, защото някой може да се обиди. Време е най-после някой от нас тук, които сме избрани, за да представляваме и защитаваме народа, да изрече на глас това, което мислят мнозина от нас. Аз съм готов да го направя.
Първата промяна, която предлагам, е да спрем да наричаме това „Война срещу тероризма“. Ние не водим война с терористите. Ние водим война с ислямските терористи. Крайно време е да престанем да караме червенокосите ученици и техните баби да се събуват по летищата, след като всички знаем, че най-вероятните терористи са млади мюсюлмани.
Бродрик направи кратка пауза и едва ли не чу аплодисментите на червенокосите.
— Както показва избягнатата на косъм трагедия в Балтимор, заплахата идва не само от чужденци, пристигащи отвъд океана. Приятели, макар че не ни се иска да го кажем гласно, фактите категорично сочат, че заплахата идва и от американски граждани — надявам се да са малко на брой, които са по-силно привързани към исляма, отколкото към родината си.
Бродрик направи нова пауза и огледа заседателната зала. Тя беше полупразна, а сенаторите, които бяха по местата си, разговаряха със своите сътрудници, четяха или изпращаха имейли по своите блекберита. Винаги ставаше така. Политиците не произнасяха речи, за да променят мнението на колегите си, а за да се видят във вестниците и по телевизията. А името на Бродрик със сигурност щеше да се появи във вестниците. Докато той говореше, Ник Файн разпращаше текста на речта му по имейла както на приятели, така и на врагове. А Бродрик беше убеден, че в този случай щеше да получи подкрепата и на голяма част от политическите си противници.
— Драги сънародници! Аз ще внеса проектозакон с няколко разпоредби, които със сигурност ще укрепят сигурността на тази страна. Някои от вас ще бъдат шокирани, други — разгневени, но, както вече казах, крайно време е да започнем да действаме, а не само да се молим да не ни сполети втори единайсети септември. Да, крайно време е някой в Американския сенат да направи нещо различно от досадните изслушвания, след като сме били принудени да избършем кръвта от поредния мюсюлмански атентат.
Той премина към същността на законопроекта си. Забеляза, че част от сенаторите започнаха да слушат, или — ако трябваше да бъде прецизен — да се смеят и да клатят глави. Но те нямаха представа кой щеше да се смее последен.
Първото му предложение беше да елиминират голяма част от заплахата, като депортират всички мюсюлмани, които нямат американско гражданство. Да, говоря сериозно, увери слушателите си той. Студенти, туристи, имигранти със зелени карти… На тези хора ще им кажем „адиос“ или както там се казва на арабски. Отбеляза, че министър-председателят Тони Блеър е реагирал по подобен начин веднага след бомбардировките в лондонското метро. Но Блеър бе предложил да депортират само агитаторите и подстрекателите, докато Бродрик отиваше по-далеч.
Второто му предложение беше рязко ограничаване на достъпа на граждани от ислямските държави до територията на САЩ. Онези, които идват тук, трябва да бъдат контролирани непрекъснато и да бъдат допускани само по бизнес. Като републиканец той оценяваше значението на бизнеса, но отстояваше мнението, че мюсюлманите могат да изпращат децата си да учат в Европа и да прекарват ваканциите си на Фиджи, или където им харесва. Разбира се, някой можеше да възрази, че обучението и туризмът също са форми на бизнес, но все някъде трябваше да се тегли чертата, нали?