— Какво?
— Все още липсват късчета от мозайката — въздъхна Ема. — Все още само предполагаме, че нещата имат връзка помежду си. Ако тези хора са били принудени да извършат терористични актове, някой трябва да е организирал нещата — детайлно планиране, доставка на специално оборудване и прочие. Не мога да бъда сигурна, разбира се, но ми се струва, че нито Идит Бакстър, нито бизнесмен като Доблър притежават подобен… оперативен опит.
— А Джубал Пю?
— Не. Пю е комбинатор на ниско равнище. Гаден пласьор на метамфетамин, по дяволите! Човекът, който може да синхронизира подобни терористични актове, задължително трябва да е по-умен от Джубал Пю. Това не означава, че Пю не е замесен, но конците със сигурност дърпа друг.
Демарко опразни чашата си и попита:
— Какво възнамеряваш да правиш?
— Искам да си поговоря с Идит Бакстър.
— Защо? Нима очакваш да признае, че стои зад тези атентати?
— Не знам, но искам да я видя.
— Хубаво — кимна той. — Иди да я видиш, а аз ще се свържа с мистър Доблър. Харесват ми финансовите мотиви.
38
Материалите закъсняваха и той беше бесен.
Още преди две седмици трябваше да получи експлозив C-4, радиопредавател в комплект с приемници и капсул-детонатори. Фазата на планирането приключи. Момчето беше готово. Но материалите закъсняваха, а той нямаше представа какво ги беше забавило и колко още трябваше да чака.
Пътят им беше дълъг и сложен — от Германия до Мексико, а оттам през границата в Тексас. В Кливланд щяха да пристигнат с кола, шофирана от непознат за него човек. Той не би могъл да разбере какво става с едно обикновено обаждане по телефона, защото предполагаше, че АНС подслушва всички разговори както от стационарни, така и от мобилни телефони. Същото беше и с имейлите. Достиженията на американските технологии бяха наистина безгранични. Общуваха единствено по стария, но изпитан начин — изпращаха кодирани писма с обикновена поща и чакаха отговор. Писмата никога не бяха адресирани до крайния получател, а изминаваха дълъг и сложен път с помощта на посредници.
Ако не беше арабин и се намираше в друга държава, той лесно би могъл да се сдобие с C-4. Почти толкова лесно, колкото да си купи хляб от някой от гигантските американски пазари, или супермаркети, както ги наричаха тук. Дори магазините за хранителни стоки се бяха превърнали в паметници на упадъчно изобилие.
Нямаше друг избор, освен да чака. През това време трябваше да поддържа фанатизма на момчето, но това не беше особен проблем. То беше надъхано до такава степен, че едва ли щеше да се откаже. На този етап задачата му бе да гарантира, че момчето няма да бъде арестувано, както и да мисли за следващата операция.
Вестниците публикуваха историята и на едно друго момче, от Санта Фе, което било прието във Военновъздушната академия на САЩ — свидетелство за изключителните му способности. Но академията бе разположена в Колорадо — щат с голяма фундаменталистка християнска общност с изключително силно влияние на евангелистката църква. Момчето било подложено на силен натиск от религиозните фанатици, които не били малко и в самата академия. В крайна сметка било принудено да напусне. Бащата на момчето, който не бил богат, завел дело срещу военновъздушните сили, но по време на процеса бил подложен на нечувани унижения от адвокатите на правителството, а синът му, разбира се, изгубил делото. Според последните материали в пресата момчето си намерило работа в някакъв кинотеатър и продавало пуканки, за да събере пари за таксата на някой друг университет. Въпросът беше дали в гърдите му пламти толкова силна омраза, колкото омразата на хлапето от Кливланд. Но това щеше да му стане ясно едва след като се срещнеше с него и надзърнеше в очите му.
39
Кубинката нямаше представа накъде е тръгнал обектът. Преди около два часа кацна на летище „Роналд Рейгън“, където я чакаше джип хонда със затъмнени стъкла, шофиран от мъж на име Хорхе. Тя го виждаше за пръв път, тъй като беше помолила свои познати да й намерят човек, който познава града и умее да изпълнява заповеди.
Хорхе беше напълно подходящ за ролята, стига човек да не обръща внимание на прекомерната му бъбривост. Той беше едър, висок над метър и деветдесет грозник с бръсната глава и смешна брадичка под долната устна. Носеше черно памучно яке с качулка и навити ръкави, за да се виждат татуировките му. Торбестите му джинси бяха толкова смъкнати, че разкриваха горната част на карирани боксерки, на краката му жълтееха боти „Тимбърланд“ с развързани връзки. На врата му се поклащаха четири позлатени вериги, а лявата му китка беше украсена с фалшив ролекс.