Госпожа Харви продължи неуморно. През март на следващата година имаше ново нещастие. Бен Андерсън подкарал колата си от Арлингтън, за да се види с приятелката си Каролин Бенет в дома й на „Стингрей пойнт“ до залива Чесапийк. Те потеглили от къщата на Андерсън малко преди седем, за да поемат към университета „Олд доминиън“ в Норфолк, където били студенти първа година. На следващата вечер един патрул се свързал с родителите на Бен и докладвал, че пикапът додж на сина им е открит изоставен на И-64, приблизително на седем километра от плажа Бъкро. Ключовете висели от волана, вратите били отключени, а чантата на Каролин се намирала под седалката. Скелетите им били намерени шест месеца по-късно по време на сезона за лов на елени в гориста местност на пет километра южно от път 199 в провинция Йорк. Този път не получих дори копие от полицейския доклад.
Когато Сюзън Уилкокс и Майк Мартин изчезнаха миналия февруари, научих за станалото от сутрешния вестник. Те били тръгнали към къщата на Майк на плажа Вирджиния, за да изкарат заедно пролетната си ваканция, и изчезнали точно като другите двойки преди тях. Синият пикап на Майк бил изоставен на магистрала „Колониъл“, близо до Уилиямсбърг. На антената му била завързана бяла кърпичка, сигнализираща за повреда в двигателя, каквато не била открита, когато полицаите проверили колата. На петнайсети май баща и син, излезли на лов за пуйки, се натъкнали на разложените трупове на двойката в гориста местност между път 60 и И-64 в района на град Джеймс.
За пореден път си припомних опаковането на костите, които трябваше да бъдат изпратени до криминалния антрополог на Смитсъновия институт, за да им хвърли един последен поглед. Осем младежи, а въпреки безбройните часове, които прекарах с всеки един от тях, не можех да определя как или защо са умрели.
— Ако, да не дава господ, има още един случай, не чакай, докато се появят труповете — инструктирах после Марино. — Уведоми ме веднага щом се появи колата.
— Хей, ако искаш, можеш да започнеш да аутопсираш колите, тъй като труповете така и не ни казват нищо — отговори Марино, като опита безуспешно да прояви чувство за хумор.
— При всички случаи — каза госпожа Харви — вратите са били отключени, ключовете висели от волана, нямало следи от борба и, изглежда, нищо не е било откраднато. Резултатите от аутопсиите също са идентични.
Тя сгъна бележките си и ги пъхна обратно в джоба си.
— Добре сте информирана — отговорих лаконично.
Не запитах, но предположих, че е накарала служителите си да разучат предишните случаи.
— Мисълта ми е, че вие сте участвали от самото начало — каза тя. — Прегледали сте всичките трупове. И въпреки това, доколкото успях да разбера, все още не знаете как са били убити.
— Това е вярно. Не знам — отговорих.
— Не знаете? Или не казвате, доктор Скарпета?
Кариерата на Пат Харви като прокурор във федералната система й беше донесла всеобщо уважение, ако не и преклонение. Беше смела и агресивна и аз се почувствах така, като че ли терасата й изведнъж се бе превърнала в съдебна зала.
— Ако знаех причината за смъртта им, нямаше да я обявя като неопределена — казах спокойно.
— Но смятате, че са били убити.
— Смятам, че млади, здрави хора не изоставят неочаквано колите си и не умират от естествена смърт в горите, госпожо Харви.
— А какво ще кажете за теориите? Можете ли да кажете нещо за тях? Предполагам, не са нови за вас.
Не бяха.
Четири юрисдикции и поне толкова различни детективи бяха замесени, като всеки имаше безброй различни хипотези. Например — двойките са били наркомани и са се срещнали с търговец на наркотици, продаващ нов, опасен наркотик, който не може да бъде открит при обикновените токсикологични тестове. Споменаваха и за окултизъм. Или че всички двойки били членове на някакво тайно общество, а смъртта им всъщност се дължала на самоубийство.
— Нямам високо мнение за теориите, които съм чувала — казах.
— Защо?
— Откритията ми не ги подкрепят.
— А какво подкрепят откритията ви? — настоя тя. — Какви открития? Според всичко, което съм прочела или чула, нямате нито едно проклето откритие.
Мараня забулваше небето и самотен самолет приличаше на сребърна игла, която тегли бял конец под слънцето. Мълчаливо гледах как следата му се разширява и започва да се разпръсва. Ако Дебора и Фред имаха същата съдба като останалите, нямаше скоро да ги намерим.