— Какво е станало, след като е прострелял Елизабет?
— Довършил я и се погрижил за Джил.
— Той се е бил с Джил — напомних му.
— Можеш да се обзаложиш, че тя се е борила. Приятелката й била застреляна току-що. Джил знае, че няма никакъв шанс, и започва да се бори като дявол.
— Или вече се е борела — предположих.
Марино присви очи. По този начин изразяваше скептицизма си.
Джил е била адвокат. Съмнявах се, че е изпитвала наивност по отношение на жестокостите, които хората си причиняват един на друг. Когато тя и приятелката й са били принудени да отидат на гробището в този късен час, Джил сигурно е знаела, че и двете ще умрат. Едната или другата може да се е възпротивила, докато той е отварял желязната врата. Ако сребърната запалка принадлежеше на убиеца, то тя може да е изпаднала от джоба му точно в този момент. После (вероятно Марино беше прав) убиецът е принудил момичетата да легнат по корем, но когато се е захванал с Елизабет, Джил се е паникьосала и се е опитала да защити приятелката си. И пистолетът е прострелял Елизабет във врата.
— Схемата на раните на Джил говори за лудост, за човек, който е вбесен и изплашен, защото е изгубил контрол върху ситуацията — казах. — Може да я е ударил по главата с пистолета, да се е качил върху нея, да е разкъсал ризата й и да е започнал да я пробожда. На сбогуване им прерязал гърлата. После си тръгва с фолксвагена, изоставя го пред мотела и оттам се отправя пеша до мястото, където е оставил собствената си кола.
— По него трябва да е имало кръв — замисли се Марино. — Интересно, че по седалката на шофьора не е намерена никаква кръв, а само по задната.
— Никаква кръв не е била намирана и по седалките на шофьора в никоя от колите на другите двойки — казах. — Този убиец е много внимателен. Може да си носи дрехи за преобличане, кърпи, бог знае какво, когато планира да извърши тези убийства.
Марино се зарови в джоба си и извади швейцарския си военен нож. Започна да подрязва ноктите си над една салфетка. Господ знае с какво е трябвало да се примирява Дорис през всички тези години, помислих си. Марино сигурно никога не си даваше труда да изпразни пепелник, да остави чиния в мивката или да си вдигне мръсните дрехи от пода. Не исках дори да си помисля на какво ли приличаше банята, след като той я бе използвал.
— Аби Нагаждачката още ли се опитва да се свърже с теб? — попита той, без да ме погледне.
— Иска ми се да не я наричаш така.
Марино не отговори.
— Не се е опитвала в последните няколко дни. Поне доколкото знам.
— Мислех, ще ти бъде интересно да узнаеш, че тя и Клифърд Ринг са имали повече от професионално приятелство, док.
— Какво имаш предвид? — попитах притеснено.
— Имам предвид, че историята с двойките, върху които Аби е работила, няма нищо общо с това, че са й сменили рубриката.
Марино работеше усилено върху левия си палец, изрязаните нокти падаха върху салфетката.
— Очевидно тя започнала да откача до такава степен, че никой в редакцията вече не искал да си има работа с нея. Работата достигнала кулминацията си миналата есен, точно преди тя да пристигне при теб в Ричмънд.
— Какво се е случило? — попитах и го погледнах твърдо.
— Чух, че направила сцена по средата на залата на репортерите. Метнала чаша кафе в скута на Ринг и после изхвърчала навън. Не казала на редакторите къде, по дяволите, отива или кога ще се върне. Тогава я прехвърлили в клюкарската рубрика.
— Кой ти разказа това?
— Бентън.
— Откъде знае Бентън какво става в редакцията на „Поуст“?
— Не съм го питал.
Марино сгъна ножа и го прибра в джоба си. Стана, смачка салфетката и я хвърли в кофата за боклук.
— А, и още нещо — каза той и застана по средата на кухнята. — Този линкълн, от който се интересуваше.
— Да?
— Модел 1990 — Марк седем. Регистриран на името на някой си Бари Араноф, трийсет и осем годишен бял мъж от Роаноки. Работи като търговски пътник за компания за медицинско оборудване. Доста пътува.
— Значи си говорил с него — предположих.
— Говорих с жена му. Той е извън града отпреди две седмици.
— Къде се предполага, че е бил по времето, когато видях колата му в Уилиямсбърг?
— Жена му каза, че не била съвсем сигурна за разписанието му. Изглежда, понякога той посещава различен град всеки ден, включително и градове вън от щата. Територията му достига на север чак до Бостън. Доколкото тя можа да си спомни, по времето, за което говориш, той е бил в Тайдуотър, после е трябвало да лети от Нюпорт към Масачузетс.