Замълчах и Марино изтълкува това като притеснение, каквото всъщност не беше. Мислех усилено.
— Хей, свършила си добра детективска работа. Няма нищо лошо в това да запишеш номера на колата и да го провериш. Би трябвало да си доволна, че не те е следил някакъв си шпионин.
Не отговорих.
Марино добави:
— Единственото нещо, което си пропуснала, е цветът. Ти ми каза, че линкълнът бил тъмносив. А колата на Араноф е кафява.
По-късно същата нощ светкавици осветяваха люлеещите се дървета, докато буря, силна като през лятото, разтоварваше жестокия си арсенал. Седях в леглото и преглеждах различни списания. Чаках телефонната линия на капитан Монтана да се освободи.
Или телефонът му бе повреден, или някой просто говореше вече два часа. След като капитанът и Марино си тръгнаха, аз си припомних една подробност от снимките, която ми бе напомнила за последните думи на Ана. В апартамента на Джил, на килима близо до креслото във всекидневната, имаше купчина документи, няколко вестника и екземпляр от списание „Ню Йорк Таймс“. Нямах навика да решавам кръстословици. Господ знае, че умът ми бе зает с прекалено много други проблеми за разрешаване. Но знаех, че кръстословицата на „Таймс“ е страхотно популярна.
Грабнах телефона и отново пробвах домашния номер на Монтана. Този път бях възнаградена.
— Не си ли се замислял да си поръчаш „изчакване“ като телефонна услуга? — попитах приятелски.
— Реших просто да поръчам нов телефонен номер за дъщеря ми — отговори той.
— Имам един въпрос към теб.
— Давай.
— Предполагам, когато си претърсвал апартаментите на Джил и Елизабет, си прегледал и пощата им.
— Да, мадам. Следих пощата им доста дълго време, проверявах какво пристига, кой им пише писма, проверих разписките от кредитните им карти, всичко необходимо.
— Какво можеш да ми кажеш за абонамента на Джил за вестници, доставяни по пощата?
Той се замисли.
Усетих се, макар и късно.
— Съжалявам. Досиетата им сигурно са в офиса ти…
— Не, мадам. Дойдох си направо вкъщи и те са тук. Просто се опитвах да се сетя. Денят бе доста дълъг и уморителен. Можеш ли да почакаш?
Чух разлистването на страници.
— Ами има една-две сметки, реклами, но няма вестници.
Изненадана му съобщих, че в апартамента на Джил имаше няколко вестника.
— Все трябва да ги е взела отнякъде.
— Може да е от уличен автомат — предположи той. — Около колежа има доста такива. Това е моето предположение.
Възможно бе за „Вашингтон Поуст“ и „Уолстрийт джърнъл“, помислих си. Но не и за неделния „Ню Йорк Таймс“. По-вероятно бе той да е купен от някоя аптека или сергия за вестници, където Джил и Елизабет редовно са спирали, когато са излизали навън за закуска в неделя сутрин. Благодарих му и затворих.
Загасих лампата, легнах си и се заслушах в дъжда, който неуморно барабанеше по покрива. Придърпах завивката по-плътно около себе си. Различни образи нахлуха в мислите ми. Представих си червената чантичка на Дебора Харви, мокра и покрита с кал.
Вандер от лабораторията за пръстови отпечатъци бе свършил с прегледа й, и аз можах онзи ден да прегледам доклада му.
— Какво ще правиш? — ме питаше Роуз.
Колкото и да е странно, чантичката се намираше на пластмасовата табличка на бюрото на Роуз.
— Не можеш да я изпратиш на семейството й в този вид.
— Естествено, че не мога.
— Вероятно бихме могли да извадим кредитните карти и другите неща, да ги измием и да изпратим само тях?
Лицето на Роуз се изкриви от яд. Тя бутна табличката от бюрото си и изкрещя:
— Махнете ги оттук! Не мога да понеса това!
Изведнъж се озовах в кухнята си. През прозореца видях как Марк шофира насам. Не бях виждала колата му преди, но някак си я разпознах. Зарових се в чантата си, за да намеря четката си за коса, после нервно започнах да се реша. Затичах се към банята, за да си измия зъбите, но не остана време. На вратата се позвъни само веднъж.
Марк ме взе в прегръдките си, шепнейки името ми със задъхан като от болка глас. Зачудих се защо е тук, а не в Денвър.
Той ме целуна и бутна вратата с крак. Тя се затръшна със силен шум.