— Какво ще е следващото действие на Клиф? — попитах.
— Каквото и да е, аз няма да бъда замесена. Смених си всичките ключалки.
— А страховете ти, че телефонът ти се подслушва и те следят?
— Клиф не е единственият, който иска да знае с какво се занимавам. Вече не мога да се доверя на никого! — Очите й се изпълниха с гневни сълзи. — Ти си последният човек, когото съм искала да нараня, Кей.
— Престани, Аби. Можеш да плачеш цяла година, но това няма да ми помогне.
— Съжалявам…
— Без повече извинения — казах твърдо, но нежно.
Тя прехапа долната си устна и се втренчи в питието си.
— Сега готова ли си да ми помогнеш?
Аби погледна към мен.
— Първо, какъв цвят беше линкълнът, който видяхме в Уилиямсбърг миналата седмица?
— Тъмносив, вътре — тъмна кожа, може би черна — отговори тя, а погледът й се оживи.
— Благодаря ти. И аз това си мислех.
— Какво става?
— Не съм сигурна. Но има и още нещо.
— Какво?
— Имам една задача за теб — казах усмихнато. — Но първо, кога се връщаш във Вашингтон? Довечера?
— Не знам, Кей — помръкна тя. — Не мога да стоя там сега.
Аби се чувстваше като беглец, а и в известен смисъл бе такъв. Клифърд Ринг я бе прогонил от Вашингтон. Вероятно идеята да изчезне за известно време не беше толкова лоша.
Аби проговори:
— В „Нордърн нек“ осигуряват легло и закуска и…
— Аз пък имам стая за гости — прекъснах я. — Можеш да останеш при мен за известно време.
Тя погледна нерешително, после призна:
— Кей, имаш ли представа как ще изглежда това?
— Честно казано, в момента въобще не ми пука.
— Защо не? — погледна ме тя внимателно.
— Вестникът ти вече ме накисна достатъчно дълбоко в кашата. Склонна съм да рискувам. Работата или ще се оправи, или ще се влоши, но няма да остане същата.
— Поне не са те уволнили.
— Нито пък теб, Аби. Имала си любовна връзка и си се държала тъпо пред колегите си, когато си метнала кафето си в скута на любовника си.
— Той си го заслужаваше.
— Сигурна съм, че е така. Но не бих те посъветвала да влизаш във война с „Поуст“. Книгата ти е твоят шанс да се спасиш.
— А ти?
— За мен най-важното са тези случаи. А ти ще ми помогнеш, защото можеш да правиш неща, недостъпни за мен.
— Какви например?
— Аз не мога да лъжа, мамя, досаждам, да се вмъкна някъде и да шпионирам, да се преструвам, че съм някой друг, защото работата ми е свързана с полицията. А ти имаш големи възможности за действие. Ти си журналистка.
— Благодаря ти много — протестира тя, докато излизаше от кухнята. — Отивам да си взема нещата от колата.
Нямах много често гости за повече от една вечер и допълнителната спалня обикновено бе резервирана за посещенията на Луси. На дървения под лежеше ориенталски килим с ярка шарка на цветя, която превръщаше цялата стая в градина, в средата на която племенницата ми бе розова пъпка или противен плевел в зависимост от настроението си.
— Струва ми се, че обичаш цветя — каза разсеяно Аби, поставяйки куфара си на леглото.
— Килимът не е много подходящ за тук — извиних се. — Но когато го видях, просто трябваше да го купя, а нямаше къде другаде да го просна. Да не споменавам, че е почти невъзможно да съсипеш тези цветя, а тъй като Луси отсяда в тази стая, това е доста важно.
— Или поне е било важно. — Аби отиде до гардероба и отвори вратата. — Луси вече не е на десет години.
— Вътре трябва да има достатъчно закачалки — приближих се, за да проверя. — Ако се нуждаеш от още…
— Съвсем добре е.
— В банята има кърпи, паста за зъби и сапун — показах й.
Аби бе започнала да разопакова багажа си и не ми обръщаше внимание.
Седнах на края на леглото.
Аби занесе костюмите и блузите си до гардероба. Закачалките скърцаха по металната пръчка. Наблюдавах я мълчаливо, като усещах известно нетърпение.
Това продължи няколко минути. Отваряха се чекмеджета, скърцаха закачалки, шкафчето в банята изтрака при отварянето и затварянето му. Аби пъхна куфара си в гардероба и се огледа наоколо, като че ли се чудеше какво да направи после. Отвори чантата си, извади някакъв роман и една тетрадка и ги постави на нощното шкафче. Наблюдавах я притеснено как слага един трийсет и осем калибров пистолет и пълнител в чекмеджето.
Наближаваше полунощ, когато най-после се качих горе. Преди да си легна, отново набрах номера на „Седем-единайсет“.