— Елън Джордан?
— Да. Аз съм. Кой е?
Обясних й и попитах:
— Миналата есен ми споменахте, че когато Дебора Харви и Фред Чейни са влезли в магазина, тя се опитала да купи бира, а вие сте й поискали картата за самоличност.
— Да, така беше.
— Можете ли да ми кажете какво точно направихте, когато й поискахте картата?
— Просто й казах, че трябва да видя шофьорската й книжка — обясни Елън, а гласът й прозвуча озадачено. — Нали разбирате, поисках да я разгледам.
— Тя извади ли я от чантата си?
— Естествено. Трябваше да я извади, за да мога да я разгледам.
— Тя даде ли ви я? — попитах.
— Аха.
— Беше ли прибрана в нещо? В пластмасово пликче?
— Не — отговори тя. — Просто ми я подаде, аз я прегледах, и после й я върнах — последва пауза. — Защо?
— Опитвам се да разбера дали сте докосвали шофьорската й книжка.
— Разбира се. Трябваше да я взема в ръка, за да мога да я разгледам. — Тя звучеше изплашено. — Няма да имам неприятности, нали?
— Не, Елън — отговорих успокояващо. — Няма да имаш абсолютно никакви неприятности.
15.
Задачата на Аби бе да научи колкото се може повече за Бари Араноф и на сутринта тя потегли към Роаноки. На следващата вечер Аби се завърна минути преди Марино да се появи пред вратата ми. Бях го поканила на вечеря.
Марино откри Аби в кухнята и зениците му се свиха. Лицето му почервеня.
— Едно уиски? — попитах.
Върнах се от барчето и намерих Аби да седи до масата и да пуши, а Марино да стои до прозореца. Беше вдигнал щорите и гледаше мрачно към хранилката в двора.
— В този час няма да видиш никакви птици, освен ако не се интересуваш от прилепи — казах.
Марино нито отговори, нито се обърна. Започнах да сервирам салатата. Чак когато наливах киантито, Марино най-после седна на стола си.
— Не ми каза, че имаш компания — каза той.
— Ако ти бях казала, нямаше да дойдеш — отговорих аз не по-малко откровено.
— Тя и на мен не ми каза — намеси се Аби раздразнено. — А сега, след като установихме, че всички ние сме щастливи, защото сме заедно, нека се порадваме на вечерята.
Най-важното нещо, което бях научила от проваления ми брак с Тони, бе никога да не започвам разправии късно вечерта или когато е време за хранене. Направих всичко възможно да запълня тишината с лек разговор. Чак когато сервирах кафето, реших да си кажа това, което имам наум.
— Аби ще остане при мен за известно време — съобщих на Марино.
— Твоя си работа — протегна се към кафето си той.
— И твоя. Всички сме заедно в тази история.
— Вероятно би трябвало да ми обясниш в какво точно сме заедно, док. Но първо — погледна той към Аби — бих искал да науча дали тази малка сцена с вечерята ще се появи в книгата ти. Тогава няма да има нужда да чета цялото проклето нещо. Ще мога просто да обърна на точната страница.
— Знаеш ли, Марино, ти наистина успяваш да се държиш като идиот — каза Аби.
— Мога да бъда и абсолютен задник. Но още не си имала удоволствието да ме видиш като такъв.
— Благодаря ти, че ми осигури нещо, което да очаквам с нетърпение.
Марино извади химикалка от джоба на сакото си и я хвърли на масата.
— По-добре започвай да пишеш. Не ми се иска да ме цитираш погрешно.
Аби се втренчи в него.
— Престанете — намесих се ядосано.
Те ме погледнаха.
— Държиш се не по-добре от тях — добавих.
— Кои тях? — учудено ме погледна Марино.
— Всички — отговорих. — Писна ми до смърт от ревност, лъжи, игри на надмощие. Очаквам повече от приятелите си. Смятах, че вие двамата сте мои приятели. — Блъснах стола си назад. — Ако искате да продължите с хапливите си реплики, давайте. Но аз чух предостатъчно.
Без да ги погледна, занесох кафето си във всекидневната, пуснах уредбата и затворих очи. Струваше ми се, че музиката е най-добрата терапия за мен. Последния път бях слушала Бах. Разнесоха се звуците на Втора симфония, Кантата 29, и аз започнах да се успокоявам. Седмици след като Марк ме напусна и не можех да спя нощем, слизах долу, слагах слушалките и се спасявах с Бетовен и Моцарт.
След около петнайсет минути Марино и Аби се присъединиха към мен. Имаха израженията на скарана двойка, която току-що се е сдобрила.
— Ъъ, ние си поприказвахме — каза Аби, когато спрях уредбата. — Обясних нещата колкото се може по-добре. Достигнахме до някакво ниво на разбирателство.