Зарадвах се да го чуя.
— Наистина можем да се захванем с това, и тримата — каза Марино. — Какво толкова, по дяволите. Аби така или иначе не е вече репортер.
Усетих, че забележката я ужили, но поне щяха да си сътрудничат, о, чудо на чудесата.
— По времето, когато книгата й излезе, тази история вероятно ще бъде приключена. И това е важното — всичко да свърши. Станаха почти три години, десет хлапета. А ако включим Джил и Елизабет, става дума за дванайсет души. — Той поклати глава, а погледът му се вледени. — Който и да убива тези деца, той няма намерение да се оттегли, док. Ще продължи, докато го хванем. А в разследване като нашето, това обикновено става, ако някой извади късмет.
— Може и вече да сме извадили късмет — каза Аби. — Араноф не е човекът, който караше линкълна.
— Сигурна ли си? — запита Марино.
— Абсолютно. Малкото коса, която е останала по главата на Араноф е сива. Той е около метър и осемдесет и сигурно тежи сто кила.
— Искаш да кажеш, че си се видяла с него?
— Не — отговори тя. — Все още беше вън от града. Почуках на вратата и жена му ме покани вътре. Носех работен гащеризон и ботуши. Казах й, че съм от електрическата компания и трябва да проверя електромера им. Разприказвахме се. Тя ме почерпи една кола. Докато бях вътре, се поогледах, видях една семейна снимка и я разпитах за нея, за да съм сигурна. Така научих как изглежда Араноф. Мъжът, когото видяхме, със сигурност не беше той. Нито пък човекът, който ме следеше във Вашингтон.
— Има ли възможност да сте прочели номера грешно? — попита Марино.
— Не. А дори и да беше така, съвпадението щеше да е невероятно. И двете коли да са модел 1990 „Линкълн Марк седем“? Араноф случайно да е пътувал из района на Уилиямсбърг — Тайдуотър по времето, когато аз неправилно съм прочела номер, който по случайност е неговият?
— Струва ми се, че ние с Араноф трябва да проведем един малък разговор — каза Марино.
Марино се обади в кабинета ми към края на седмицата и започна направо:
— Седнала ли си?
— Говорил си с Араноф.
— Точно така. Той тръгнал от Роаноки на десети февруари и посетил Данвил, Питърсбърг и Ричмънд. В сряда, на дванайсети февруари бил в района на Тайдуотър и тук нещата вече стават интересни. Трябвало да бъде в Бостън на тринайсети, в четвъртък — вечерта, когато ти и Аби сте били в Уилиямсбърг. Предишният ден, сряда, дванайсети, оставил колата си на паркинга на летище Нюпорт. Оттам летял за Бостън, където изкарал една седмица, като шофирал кола под наем. Вчера сутрин се върнал в Нюпорт, влязъл в колата си и се отправил към къщи.
— Да не искаш да кажеш, че някой е откраднал номерата от колата му и после ги е върнал? — попитах.
— Освен ако Араноф лъже, а аз не виждам никаква причина за това, то просто няма друго обяснение, док.
— Когато се е качил в колата си, забелязал ли е нещо, което да го накара да мисли, че някой е бърникал из нея?
— Не. Отидохме в гаража му и я разгледахме. И двата номера си бяха на мястото, добре затегнати. Бяха мръсни като цялата кола и с петна по тях, но това може нищо да не означава. Не можах да взема отпечатъци, но който и да е взимал назаем номерата, е носил ръкавици. Не видях никакви следи от къртене или от инструменти.
— Къде точно на паркинга се е намирала колата?
— Араноф каза, че я оставил почти на средата на паркинга, който бил почти пълен.
— Ако колата е седяла там няколко дни без номера, охраната или някой друг би трябвало да забележат — казах.
— Не е задължително. Хората не са чак толкова наблюдателни. Когато си оставят колата на летището или се връщат от пътуване, единственото, за което мислят, е бързо да си грабнат чантите и да хванат самолета си или да се доберат до къщите си. Дори някой да е забелязал, не е твърде вероятно да го съобщи на охраната. А охраната бездруго не може да направи нищо, докато собственикът не се върне, а после самият той би трябвало да съобщи, че номерата му са изчезнали. Що се отнася до кражбата на номерата, тя не е била особено трудна. Иди на летището след полунощ и няма да видиш никого. Ако аз бях на негово място, просто щях да вляза в паркинга, като че ли търся собствената си кола, и пет минути по-късно щях да си тръгна с номерата в куфарчето си.
— Така ли смяташ, че е станало?
— Теорията ми е следната — каза той. — Оня тип, дето е искал да го упътите, не е бил детектив, агент на ФБР или шпионин. Не е бил с добри намерения. Може да е бил търговец на наркотици или каквото ще да е. Струва ми се, че тъмносивият линкълн е неговата собствена кола, а за да е в безопасност, когато тръгне да върши това, с което се занимава, сменя номерата, за да не би някой да забележи колата му в района — патрулна двойка или ченге, обикалящо наоколо.