— Доста е рисковано. Може да го спрат просто защото е минал на червено — посочих. — И тогава да видят, че номерата принадлежат на друг човек.
— Вярно е. Но не мисля, че той планира да го спрат. Смятам, че повече се тревожи да не би колата му да бъде забелязана, защото възнамерява да наруши закона, а нещо може да се обърка и той не желае да поеме риска да видят собствения му номер, ако това стане.
— Защо тогава просто не използва кола под наем?
— Това не е по-добро, отколкото да видят неговия номер. Всяко ченге ще познае наета кола. Всички номера във Вирджиния започват с „Р“. А ако я провериш, веднага ще научиш кой я е наел. Да смениш номерата е много по-разумно, ако си достатъчно умен, за да избереш безопасен начин да го направиш. Ето какво бих направил аз, ако съм решил да се насоча към паркинга на летището: ще използвам номерата, после ще ги сваля от колата си и ще си сложа собствените номера обратно. Ще отида до летището, ще вляза по тъмно в паркинга, ще се уверя, че никой не ме вижда, и ще върна номерата на колата, от която съм ги откраднал.
— А ако собственикът й вече се е върнал и е открил, че номерата му липсват?
— Ако колата вече не е на паркинга, просто ще изхвърля номерата в най-близката кофа за боклук. При всички положения няма да загубя нищо.
— Мили боже. Човекът, когото видяхме с Аби тогава, може да е бил убиецът, Марино.
— Със сигурност не е бил загубил се бизнесмен или смахнат, който те следи — каза той. — Възнамерявал е да направи нещо незаконно, но това не означава, че е бил убиецът.
— Лепенката за паркинг…
— Ще проверя. Ще видя дали от Уилиямсбърг могат да ми дадат списък на всички, на които са издали такова разрешително.
— Колата, която господин Джойс е видял на пътя с незапалени фарове, може да е била линкълн — казах.
— Може. Моделът излезе през 1990 година. Джим и Бони бяха убити през лятото на 1990. А в тъмното един „Марк седем“ сигурно не се различава много от тъндърбърда, за който говореше мистър Джойс.
— Уесли добре ще се позабавлява с това — измърморих объркано.
— Да — отговори Марино. — Трябва да му се обадя.
Март дойде с обещанието, че зимата няма да продължи вечно. Слънцето приятно затопляше гърба ми, докато миех предното стъкло на мерцедеса си, а Аби наливаше бензин. Вятърът беше нежен, а въздухът — освежен от дъждовете. Всички бяха излезли навън, караха колела, миеха колите си, земята се раздвижваше, но още не бе напълно будна.
Както повечето бензиностанции в наши дни, така и тази, която редовно посещавах, работеше и като магазин, и когато влязох да платя, купих две кафета. После ние с Аби се отправихме към Уилиямсбърг. Прозорците бяха леко открехнати, а по радиото Брюс Хорнсби пееше „Светлините на пристанището“.
— Свързах се с телефонния си секретар, преди да тръгнем — каза Аби.
— И?
— Пет мълчаливи обаждания.
— Клиф?
— Готова съм да се обзаложа — отговори тя. — Не че има голямо желание да говори с мен. Подозирам, че просто иска да разбере дали съм си у дома. Сигурно хиляди пъти е минал покрай паркинга, търсейки колата ми.
— Защо ще прави това, ако не иска да говори с теб?
— Може да не знае, че съм сменила ключалките.
— Трябва да е много глупав в такъв случай. Смятам, че той съзнава, че си събрала две и две и си наясно с нещата, след като статиите бяха публикувани.
— Той не е глупав — каза Аби, загледана през страничния прозорец.
Отворих люка.
— Той знае, че аз знам. Но не е глупав — повтори тя. — Клиф успя да излъже всички. Те не знаят, че той е смахнат.
— Трудно е да повярваш, че може да стигне толкова надалеч, ако е луд — казах.
— Това му е хубавото на Вашингтон — цинично отговори тя. — Най-преуспяващите, силни хора в света са там, и половината от тях са луди. Другата половина са просто невротични. Повечето са неморални. Властта го прави. Не мога да разбера защо „Уотъргейт“ въобще учуди някого.
— Какво направи с теб властта? — попитах.
— Знам какъв е вкусът й, но не бях там достатъчно дълго, за да се пристрастя.