— Може би имаш късмет.
Тя замълча.
Помислих си за Пат Харви. Какво ли правеше тези дни? Какво ли се въртеше в мислите й?
— Говорила ли си с Пат Харви? — запитах Аби.
— Да.
— Откак излязоха статиите в „Поуст“?
Тя кимна.
— Как е тя?
— Четох веднъж нещо писано от един мисионер за миналото на Конго. Той си спомняше, че в джунглата видял някакъв туземец, който изглеждал абсолютно нормален, докато не се усмихнал. Зъбите му били изпилени и заострени като пила. Бил канибал.
Гласът на Аби издаваше гнева й, настроението й изведнъж се помрачи. Нямах идея за какво точно говори.
— Това е Пат Харви — продължи тя. — Отбих се да я видя онзи ден, преди да потегля към Роаноки. Поговорихме накратко за статиите в „Поуст“ и си мислех, че тя е превъзмогнала всичко, докато не се усмихна. Усмивката й направо ме смрази.
Не знаех какво да кажа.
— Тогава разбрах, че историите на Клиф са я съсипали напълно. Смятах, че убийството на Дебора го е направило, но явно статиите са я довършили. Спомням си, че когато говорих с нея, имах чувството, че нещо липсва. След известно време осъзнах, че липсва самата Пат Харви.
— Тя знаела ли е, че съпругът й си има любовница?
— Сега вече го знае.
— Ако е истина — добавих.
— Клиф не би написал нещо, което не може да подкрепи или да припише на „достоверен източник“.
Зачудих се какво ли би могло да съсипе мен самата. Луси, Марк? Инцидент, в резултат на който ослепявам или не мога вече да използвам ръцете си? Не знаех какво би ме накарало да откача. Вероятно това напомняше на смъртта. След като умреш, не можеш да усетиш никаква разлика.
Стигнахме до стария град малко след обяд. Комплексът, където Джил и Елизабет бяха живели, изглеждаше невзрачен — шестоъгълник от напълно еднакви на външен вид сгради. Тухлени, с червени надписи над входа, съобщаващи номерата на блоковете. Пейзажът напомняше на ушито от разноцветни парчета одеяло с пожълтяла трева и тесни цветни лехи, покрити с дървени навеси. Имаше места за пикник с люлки, маси и скари.
Спряхме на паркинга и се загледахме в балкона на апартамента, където бе живяла Джил. Между редките решетки се виждаха синьо-бели мрежести столове, които леко се полюляваха от вятъра. От кука на тавана висеше верига, на която би трябвало да има окачена саксия с цветя. Елизабет бе живяла от другата страна на паркинга. Двете приятелки са можели да се проверяват една друга през балконите си. Можели са да видят как светват или угасват лампите, знаели са кога другата е станала или си е легнала, дали си е у дома или не.
За момент ние с Аби замълчахме потиснати. После тя каза:
— Били са повече от приятелки, нали, Кей?
— Да ти отговоря на този въпрос означава да започна да клюкарствам.
Аби леко се усмихна.
— Честно казано, когато работех по този случай, се чудех дали е било така. Доста пъти тази идея се появяваше в мислите ми. Но никой друг не предположи нещо подобно, нито пък намекна за него. — Тя замълча и се замисли. — Струва ми се, че знам как точно са се чувствали.
Погледнах я внимателно.
— Трябва да е било така, както аз се чувствах с Клиф. Да се промъкваш, да се криеш, да хабиш половината си енергия в мислене какво ще кажат хората, да се страхуваш, че всеки те подозира.
— Иронията е — казах аз и подкарах колата, — че всъщност на хората въобще не им пука. Те са прекалено заети със самите себе си.
— Чудя се дали Джил и Елизабет някога биха разбрали това.
— Ако любовта им е била по-силна от страха, впоследствие щяха да го разберат.
— Къде отиваме между другото? — Аби погледна през прозореца към пътя.
— Просто се разхождаме — отговорих. — Към центъра.
Не й бях съобщила маршрута. Казах й само, че искам да поогледам наоколо.
— Търсиш проклетата кола, нали?
— Няма да ни навреди да се огледаме.
— И какво възнамеряваш да правиш, ако я намерим?
— Ще запиша номера й и ще видя какво ще се появи този път.
— Е — засмя се тя. — Ако откриеш тъмносив линкълн „Марк седем“, модел 1990 година, с лепенка от Колониален Уилиямсбърг на бронята, ще ти платя сто долара.
— Вади чековата си книжка тогава. Ако колата е тук, ще я намеря.
И я намерих, при това след по-малко и от половин час, като следвах правилото, как да откриеш нещо, което си загубил. Върнах се по стъпките си. Когато стигнах до търговския площад, колата стоеше там на паркинга, недалеч от мястото, където я бяхме видели за първи път, когато шофьорът й ни спря, за да му дадем указания.